Скъпи Дядо Коледа, тази година при мен не се отбивай.
Защото всяка година не ми носиш хубави подаръци. Само разни случки и тежки уроци.
Вече по белезите ме познаваш, когато наближи времето, отново да ми дойдеш на гости.
Познаваш ме по-сълзите, по-хлипанията и плача късно нощем. Познаваш ме по тъмните сенки сутрин и зачервените очи.
Не, не идвай тази година, ако не ми носиш хубав подарък. Вече получих урока си тежък. За цял живот ще ми остане. Разбитото сърце не се поправя. Не се разбива и отново. Може само сладки да ми донесеш, един два шоколада, да се подсладя в онази вечер, когато ти на другите ще носиш наслада.
Тази година пиша до теб, но на Коледата ще си пожелая, щастие и мъничко късмет, за да мога него да забравя ..
Много мразя да започвам отначало.
Още щом застана пред празния лист с чашата кафе ме обзема една празнота, която е свидетел на това, че не знам как да подредя живота си. Започвам да губя думите си, да ги повтарям и да увъртам, когато забравя какво точно съм искала да кажа. А книгите мен чакаха. И работата, и агентката, и той ..
Лежах там и гледах през прозореца. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и започваше бавно да се плъзга нагоре по бедрата ми. В стаята беше топло. Навън сигурно върлуваше страшен студ, беше есен. Листата, пожълтели и полумъртви с последни сили се крепяха по дърветата. Сякаш се молеха да не паднат никога, защото знаеха, че приключението им тепърва щеше да започне. А неизвестното е страшно. Дали ще си останат в парка, или ще бъдат смачкани от някоя кола, а може би събрани в чували и захвърлени някъде далеч, съдбата невинаги е милостива. Последното листо на клона до прозореца се залюлq на вятъра и полетя. Потреперих при мисълта колко ли е самотно. И че беше време да се прибирам.
Топли ръце обгърнаха по-плътно тялото ми. Мъжки глас се обади в здрача:
- Студено ли ти е?
- Не. – искаше ми се да кажа, че когато съм до него, сърцето ми винаги е топло, но така и не събрах смелост. Понякога ми се искаше да започна живота си отначало, да пренапиша нашата история, но дори и в мигове като тези, когато рисувах сценариите в главата си, ми беше пределно ясно, че просто нямахме наш предначертан път. – Стана време да се прибирам. Не бива да оставам по-дълго. – затворих очи и се сгуших още по-плътно, за да заглуша следващата тръпка, избликнала някъде дълбоко в мен. За миг си пожелах да ме спре. Да пожелае да остана. Наивна ли бях? Или просто жена?
- Така е. Няма време. Тя скоро ще си дойде. – отвърна сухо и се загледа през прозореца. Протегна ръка и ни покри през глава с одеялото. Погали с пръсти бузата ми и повдигна брадичката ми, за да ме целуне. – Остани още пет минути, моля те.
Затворих очи, а той ме целуна по челото. Сгуших се в прегръдките му. Не ми се ставаше, а чувствата бушуваха в мен. Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Бутнах одеялото и скочих от леглото. Тръгнах да се обличам, но той ме изпревари и ме прегърна в гръб.
- Още пет минути, забрави ли?
- Не съм, но е време. Не искам да ти създавам неприятности, а знаеш, че и мен ме чакат. Работата вече не става за оправдание. Защо просто .. – искаше ми се да го погледна, да му предложа да останем заедно, да избягаме , да зарежем всичко в този град, но отказа му, който щеше да последва ме ужасяваше до смърт. – зарежи. Ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата.
- Така е. – потвърди той и ме пусна. – Върви. До следващия път.
Навлякох набързо дънките и ризата си и изхвърчах на вън в студеното утро. Вятъра разроши още повече косата ми, а няколко коли кривнаха от пътя си, когато изхвърчах на улицата. А сега какво? Да се прибера у дома ли? Където ме чакаше един живот, който отказвах да разбера...
Той не се обади през следващите дни.
Не се обади пред следващите три седмици. Отказвах да разбера причините. Не исках и да си измислям такива, не исках да се заблуждавам. Може би тогава приключи нашата история, но може би тогава, и само тогава, започна началото на моя нов живот. Преди години една нумероложка ми беше казала, че живота ми ще се обновява на всеки седем години, а и вече беше настъпило отново времето. След месец и половина имах рожден ден. Ставах двадесет и четири годишна успешна кариеристка, напълно провалила се в личен план. Кой би се вдъхновявал от Кари Брадшоу и би си хванал приятел с облаги с мисълта, че няма да се влюби в него? Кой не би? Бяхме си обещали, разбрали, казвахме си, че не се обичаме, но в погледа му, в усмивката му и начина, по който ме целуваше по челото аз знаех, знаех, че е нещо повече от привидното. Ние не правехме само секс, правехме любов. Отдавахме се един на друг, а останалия свят не беше от значение.
Не се случваше за първи път да не ме потърси за известно време. Имало е такива периоди по време на три годишната ни неофициална връзка. Но сякаш този път беше различно, чувствах се празна, все едно се разделяхме. А може би трепета в сърцето ми правеше дните още по-мъчителни. Знаех, че не постъпвам добре. Всяка нощ у дома ме чакаше човек, който беше лудо влюбен в мен, или в парите ми. Не бях съвсем сигурна в кое от двете, но ме чакаше, търпеше. Мен, капризите ми, настроенията ми. Но не означаваше нищо. Бях прочела някъде ‘любовта или я има или я няма. И ако я няма, то трябва да имаш сили да си го признаеш’. Аз обаче нямах. Оправдавах се постоянно, не давах обяснения и отивах при моята тайна любов. Той не искаше нищо. Само мен.
Нямаше значение, че прекарвахме времето си заедно в някой мизерен хотел или навътре в гората. Независимо дали бях облечена със скъпия си костюм или с дънки и тениска, на него не му правеше впечатление. Не се отказваше от протритите си дънки и спортната кола, не протестираше срещу високите ми токчета или грима ми, не ме упрекваше, че не си лягам нощем, защото съм стояла над документите, или пък съм прекарала времето си в някой задимен бар. Беше му все едно. Казваше ми, че има значение времето ни само тук и сега. От нас двамата. Ако някой знаеше за връзката ни, щеше да каже, че не сме един за друг. Два свята различни, че аз заслужавам повече. Повече какво? Претенции, че трябва да се боря, претенции за пари? Не. Нищо, че можех да стигна върха, а той дъното. Нищо, че от време на време аз отсядах в скъпи хотели, а той в затвора. Нищо. Приема се, след време.
Не го наричам преглътната гордост, а любов. Не обичаш, защото има за какво, обичаш, защото е така. Без причина, без определения. Без смисъл.
Някои хора странно ме поглеждаха. и подминаваха.
Забелязах как една кола намаля и започна да се движи заедно с мен.
А аз четях и се намирах в един друг свят. Не преглеждах страниците подред, по-скоро на късмет .. една след друга думите бавно пропълзяваха около сърцето ми и го обгръщаха. Усетих, че за момент спрях да се движа. огледах се. седнах на една близка пейка, за да си дочета.
не прочетох всичко. нямаше и нужда.
Единствената дума, която ми идваше като описание беше: вдъхновение ..
измръзвах, беше време да си ходя. сграбчих чантата и погазих няколко зелени стръкчета трева, докато бързах през градинката. нетърпение.
исках да пиша. да споделя. идеи. мисли. чувства.
захвърлих якето. стоплих си чаша вода. усетих мириса на горещото кафе.
седнах пред компютъра, но когато се появи белия лист .. всичко замлъкна.
уморена, едва дишах. явно много съм бързала. явно много съм се вдъхновила, щом взех единадесет етажа на един дъх .. щом оставих гледката в парка и пожалих няколко стръкчета трева. явно много съм чувствала.
но си спомних нещо, имаше една двойка на близката пейка. ако бях фотограф щях да ги снимам. ако бях художник в цветове щях да изразя любовта им. и писателка не съм (все още) но само с думи мога да изразя чувството.
влюбена. разбрана. не в зимата, не в любовта. в думите (съм).
и в книгата.
<< малко ТОЙ, малко АЗ, малко НИЕ >>
"любовта променя.
дори когато е с малка буква, на седмица живот, на
километри разстояние.
дори тогава нещо в сърцето се променя. за по-добро.
Случва се да улувиш потока й от думи, тогава се чудиш как може да е луда по Бате Сашо .. после виждаш опитите й да изрази настроението си в цветове .. губиш се в усмивката й.
Гледаш я наивно и се чудиш как са се поместили толкова много чувствa в толкова малко момиче.
Улавяш някоя пусната дума, хващаш се за нея, онемяваш .. търсиш още. И още една, и още една. Образува се изречение, мъчиш се да схванеш. Опитваш се да я разбереш .. и когато вече вдигнеш поглед в опит да се обосновеш, оглеждаш се и нея .. я няма. Тя си е тръгнала.
Съзираш я някъде в далечината, търчи след цветна пеперуда, после гъделичка някой слънчев лъч. Говори си с вятъра. И използва нецензурен език срещу Св. Валентин. Тя винаги върви по пътя си, не спира. Раздира сърца, но продължава.
Смесва се с тълпата, но и изпъква .. щом видиш изрисуваните и ръце.
Не се опитвай да я уловиш. Като вода, тя ще се изплъзне между пръстите ти, и ще продължи да тече. Не се опитвай да я упитомиш, ще я направиш нещастна. Просто .. тръгни с нея, настигни я, бъди до нея ..
Официално се прехвърлям при хората с тъжни сърца. Тъжна съм.. и имам само десет свободни минутки преди да започна да уча. Вече не е слънчево и е много студено, а вятъра злобно си играе с последните есенни листа. Май всичко е тъжно, не само аз ..
Тъжно ми е, защото го пуснах да си отиде. Не ми е здравословен, не ми помага. Дърпа ме назад, знам, че заслужавам нещо по-добро. И все пак се чувствам зле. Мислех си, че никога няма да позволя да се влюбя отново, да разбият сърцето ми, но ето, че се случи. Отново. Не беше толкова епично, нито толкова болезнено, може би вече съм свикнала, или съм пораснала достатъчно, за да приемам нещата стоически. Беше любов, и доверие, и взаимност. Бяхме цели, само 'ние' .. но живеехме в различни светове. 'Ние се обичаме еднакво спрямо другите .. но различно спрямо нас двамата. Никога не ще се сбъднем изцяло.'
И за друго ми е тъжно. Че заради него се промених, а той не успя. И аз не исках, обичах го такъв какъвто е. Но болеше, когато не ме ревнуваше, болеше, когато не ми вярваше. Болеше най-вече, защото аз го правех .. а той ме лъжеше. 'Нездравословна любов' го кръстиха някои мои приятели. Но обичаш ли .. няма връщане назад. Сърцето не се затваря толкова лесно като входната врата. А как ми се искаше.
Дори и снимки не искам да слагам, ще са тъжни. Като мене, а аз не искам да се чувствам така. Как да го опиша? Разбиране е, примирение. Знаех, че така ще се получи, просто не толкова скоро. Може би ако ни бяха дали още мъничко време.. може би тогава щеше да е друго ... но е само 'може би', нали знаеш, не е сигурно ...
Те живеят под един покрив, но различни животи. Споделят няколко стаи, но различни възгледи.
Използват един компютър, но различни методи в живота. Налага им се да правят едни и същи неща всекидневно, но по-различен начин. Те имат кръвна връзка.
Животът ги беше направил различни.
Него опитоми, направи го кротък, примирен и точен. Обичаше точните науки, компютъра беше стихията му, числата редовно го преследваха. Пестелив, пресметлив и ясен. Знаеше точно какво, кога и как го иска. Обичаше романтиката и филмите, подбираше случките си в живота така, както подбираше и думите си пред хората. Не споделяше много, дори никак. Намираше отдушник в някоя книга или в готвенето.
Той получи най-доброто, чар, спокойствие и мир. По-лесните уроци, но опита и от най-тежките (да), така беше. Но се спотайваше някъде там и ги преглъщаше, малко по-малко всеки ден, докато спомена не се заличи напълно и не заприлича на сън ..
Той беше идеалния и тя се надяваше да не разбият сърцето му ..
При нея стана по друг начин.
Беше дива, необуздана, като вятъра .. раздвоена, неспокойна, различна. Беше всичко и нищо, изпитваше луда страст към животните, но никога не позволяваше някое от тях да стъпва в тях. Понякога беше замислена и уравновесена, друг път изпадеше в една от нейните буйни разливи на чувства. Крещеше, чупеше, викаше и знаеше, че някой път ще каже нещо, което не трябва (както често ставаше), но не можеше да се спре. Трябваше да излее част от себе си на вън, защото вътре вече нямаше място.
Често получаваше най-суровите уроци и най-силните шамари от съдбата. Изпитваше и преживяваше неща, които малко хора щяха да разберат, малко хора щяха да усетят през целия си живот. Но не се отказваше. Някои казваха, че е упорита като магаре, други, че е глупава, но само тя си знаеше. Никога не се предаваше. В някой моменти си спомняше всъщност колко е незначителна и каква малка частица представлява от кръговрата на живота, но бързо забравяше, защото беше много повече разсеяна, от колкото незначителна.
За нея можеш да пишеш вечно, и пак няма да ти стигнат думите. Можеш да я сравниш и с буря и с бриз, с тигър, но и с котенце. Тя не омръзваше. Беше различна .. всички я искаха, но тя никой не поиска. Казваха й, че е студена, но той смяташе, че тя просто не е открила някой, който да тича заедно с нея .. нали беше вятър.
Дали живота щеше да ги задържи заедно? .. Сега често се подминаваха в хола, а след години дали щеше да е така и на улицата? Кимваха си, усмихваха се един на друг, уважаваха се, обичаха се до болка. Правеха много един за друг, но тайно. Често гледаха някой филм заедно, но мълчаливо. Имаха кръвна връзка, но бяха толкова различни .. никой не вярваше.
Живота един ден щеше да ги подхване още повече. Той щеше да намери специалната, която да го приеме под крилото си, тя някой, който да лети заедно с нея .. и щяха да се разделят. Но уроците, които бяха научили под този покрив щяха да останат за цял живот. Само те си ги знаеха, само те знаеха чии тежат повече ..
Реших, че трябва да пиша. Да пиша за съдбата и за 'предопределените неща'. Сигурно ви се е случвало да чуете, че щом нещо е отредено да стане, то определено един ден ще се случи. Или пък сте изпитвали чувството, когато видите някой непознат, да разберете, че той ще се превърне в някаква част от живота ви в бъдещето ..
Аз го изпитах. Тази сутрин. На една пейка.
Докато чаках. И докато не чаках. Докато се наслаждавах на слънцето, което по-скоро ме гъделичкаше, от колкото топлеше.. и докато слушах една песен. Една любима песен:
Беше слънчев ден .. случайно те открих и във знак на обич стих ти посветих. И
потърсих с теб забравен бряг на любовта ♥
П.П. И той случайно се яви и ми се усмихна. А сега слънцето ми пее песни, а сърцето ми свети на небосклона .. в този свят студен, в този ден студен .. всичко се промени.
Просто съм щастлива, пуснах щастието си на свобода.
И ако е предопределено пак ще го видя .. на същата пейка, под същото слънце ..
след 7 дена ..
И ако ще говоря за съдбата, то не е ли съдба, че се почувствах щастлива,
след една от най-тъжните вечери в живота ми. Може би 11.11.11 наистина си е свършило работата .. (нищо, че нищо не си пожелах). Може да съм го заслужила .. знаеш ли?
Честно! Кой е мил в тези времена. Всеки си гледа интереса, материалното .. собствения си задник (с извинение). Кой се е заинтересувал как си (наистина как си), да те попита, да те изслуша, да те утеши.
Отговора: Абсолютно никой!
Be nice to people :)
And for what?
Отново питам, защото не мога да открия отговора. Позволяваш им да те опознаят, допускаш ги близо до себе си, правиш ги част от живота си .. но в крайна сметка се оказва, че просто си си проправил по-кратък път към личностното си поражение.
А когато видя това, умирам. Умирам вътрешно ..
Защото ти обичаш тези хора, а на тях не им пука. Питат ме 'теб изобщо грижа ли те е за нещо' .. доказват ми колко абсолютно нищо не правя за тях. А истината е друга.
Подарявам им времето си .. и не само. Подарявам им усмивките си, погледите си, споделям моментите си с тях. Раздавам се цялата на торби, изпълнени с омраза, завист и изгода. Душевния опадък на обществото .. те вече не са хора. Те са банкомати. Нямат очи, а доларчета .. като онези по анимационните филмчета, които щом видят зелено и изпъкват, святкайки. Същата работа.
Защо не разберете, че не ви ги искам?
Просто исках малко от вашето време. Исках мъничко от любовта ви .. напразно съм се надявала. Не! Не мислете, че се бъркам щом пиша в миналото време..
Аз наистина бях до тук.
А пък вас .. Знам ли? Може да ви използвам като светеща неонова реклама пред някой банкомат.
А също и часа ми по философия.
Там учихме за 'идеите' и в какво се състоят те. Че са нещо общо между всичко, цялостия изглед и бля-бля. Не обичам особено училище, няма и да разказвам уроци, но имаше няколко думи на госпожата, които грабнаха вниманието ми:
Защо всички бързаме? На къде? Чакаме да свърши часа, да свърши зимата и да дойде лятото. Искаме си ваканцията отново. Искаме да завършим, да се преместим в друг град. Все чакаме нещо да се случи. Замисляли ли сте се защо е така? И какво означава всъщност?
Живота на хората винаги върви в една посока, всички винаги вървят към края си, към смъртта. Няма друг път. И като бързаме постоянно, това означава, че бързаме да дойде края ни. Въпроса е, че не мислим често за това. Дори прекалено рядко си спомняме, че пропускаме целия си живот в чакане да се случи нещо.
Но пък всички щяхме да сме луди ако мислехме често, че това, което очакваме, всъщност е крайната ни дестинация. Представяте ли си какво би било, ако всяка минута си мислим 'ужас, още една минута по-малко живот' .. всеки час: 'с един час съм по-близо до смъртта си' ..
Напоследък често сменям цветовете ..
От червено минавам на черно
и обратно.
Често замествам жълтото със синьо,
лудостта със спокойствие.
Спрях да бъда слънчева,
минах на дъждовно време.
А къде замина лятото, не разбрах,
може би почива си в Хавай.
Но и то е самотно вече,
май?
Често сменям цветовете,
замених момчетата със книги,
думите с действия.
Филмите с музика.
Често сменям цветове,
спрях да се чудя,
започнах да живея.
Но несигурното замених със сигурно,
и останах някъде навътре в сянката,
някъде далече от кея ..
Променлива бях някога,
дали останах си променлива?
Пак си сменям цветовете?
жена ли ме наричаш ..
аз пък мисля, че съм хамелеон.
От толкова много образи,
цветове и багри,
дали и той се обърква кой е?
Тази вечер пак съм тук и пак ми се говорят истини. Наполедък не мога да се отлепя от блога, не мога да спра да пиша. На компютъра, на разни лисчета, пръснати из вкъщи, на малки бележки, който залепям навсякъде .. с разни мои мисли или цитати, появили се случайно в ума ми. Събирам си ги на една дъска. Днес, когато се прибрах забелязах, че е останало съвсем мъничко място на нея, а има толкова стари спомени върху нея .. Още от преди години.
Видях, че през юли, 2010г. съм писала 'Обичам маргаритки. Намерих си една на село.' По-късно през август: 'Той не ме обича, защо аз трябва?' .. имаше и нещо от рода: 'Не разбивай сърца, връща се' (нищо, че не го изпълних). После: 'обичам най-добрите си приятели' (с главни букви).
През 2011 открих няколко за нещастната любов. Няколко за учението, за самотата. Тази година добавих няколко на Меган Фокс, още няколко от други известни личности и "Мирише ми на море .. нямам търпение" .. има и една "Бъди сълна!". Няколко басни +/- някой друг спомен. Извадила съм си и цитати от блогове, които следя (и те са там). А също и смешни изцепки от приятелската компания: 'Миришеш ми на моркови' .. или пък 'Зеленчуците са солени'. Колко спомени съм окачила. Всеки ден по някой. Но пък вече са доста прашасали .. и ми трябва място за новите. Та ще махна тези старите, които не искам да си припомням (да, лоши също съм си записала, за да не забравям). Ще махна някой и друг, който няма да ми е от полза в бъдеще, защото съм си научила урока, но 'Бъди силна!' ще го запазя. Също и 'НИКОГА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ (ако ти стане тъжно пак гледай филма)' ..
И някоя друга картинка съм си залепила (и на компютъра си ги пазя, за всеки случай .. да ми напомнят) ..
И някоя друга рисунка съм добавила. И цитати от песни. Чудя се дали да сложа и снимки. Но така спомените ще са твърде ярки. Не искам изображения, искам идеи. Искам мисли и мисли, да ме подсещат, да ме карат да чувствам. Днес си сложих и татуса, които искам да си направя: What doesn't kill you Only make you stronger .. (ама нещо не ми дава да кача снимката тук).
Под всичките лисчета, открих едно мъничко: Fall down seven times. Stand up eight. (В превод: Падала съм седем пъти. Изправяла съм се осем). Силно! Извадих го най-отгоре. Него също ще го оставя. И още едно ново реших да добавя, заради себе си ..
И то ще е от полза. И то ще ме научи. Като всички тук. Но кой като мен? Колекционира спомени? И хартиени животни. И усмивки в един буркан. И май и няколко сърца прашасват на секцията (и пропукани ми се виждат, сигурно съм ги изтървала). И ми се иска ерата на компютрите да замре, а повече хора да пишат. Като мен! Да не се чувствам самичка, да разбере някой .. да има от кой да черпя шарени изрази за колекцията си ..
Не обичам да говоря за теб, но виж с писането е друго. На бял лист хартия или под звука на клавиатурата мога да изрека най-красивите думи на света, за да те опиша. И до тук се изчерпах. Объркана съм. От себе си, от емоциите, от теб .. Объркана съм от света.
На моменти сякаш ме познаваш по-добре от мен самата. Винаги знаеш как да реагираш, как да ме разсмееш. Когато говориш, мълча, по простата причина, че ти разбираш за кое не съм събрала смелост, или пък думи. За теб съм като отворена книга. И пак ми свършиха думите, и музата. Пишеш ми, а аз онемявам пред компютъра. Чувствам се глупаво. Или пък не? Не разпознавам чувството.
Бях си измислила всеки абзац, който ще напиша тук, докато се прибирах след разговора ни, но когато видях празното поле .. точки. И многоточие.
И запалих една цигара, за да проясня мислите си, но нищо ...
Но сякаш те са си събрали багажа и са ти отишли на гости. Дима се извива нагоре и в стаята стана едно такова (като на сън), дълбоко в дробовете ми гори пожар.. загасям фаса и пак сядам пред монитора. Гледам и снимките (приличат ми на мен). Чудя се дали не те обичам? Сещам се и за няколко песни. Тази, с която ти ме поздрави .. тези, които аз свързвам с теб. Сетих се и за нашето езеро, за плановете, които ти не ми даваш да правя. Пък и защо ми са? Никога няма да се сбъднат. Ние сме неосъществени, половини .. незавършени. Половината от нещо цяло, но не и цели ..
Казваш ми, че ще страдаш ако се влюбя в друг, казваш ми и, че не ме обичаш. Аз също ти го казвам. Но не намирам логика. Принадлежим ли си или не? Всъщност няма особено значение, нали си до мен през всичкото това време!
пък и .. като се замисля, обичаме се, по наш си начин. Непълно и незавършено, но все някак ..
Свободен не означава самотен. Хората са го казали и аз им вярвам. Няма нещо, което да ме накара да променя мнението си. Не се е появил Специалния, така че за сега се радвам на независимия си живот.. трудно е за човек като мен да се влюби и да се прикачи към един. Да се съобразява, да изслушва, да прави планове и уговорки, да говори за бъдещето ..
Аз съм от хората, които обичат по много, всички. Влюбена съм в четирима! Но как се побират толкова хора в една връзка? Не върви, нали ;D
Очарованието да знаеш, че си сам в кожата си, малко хора са разбрали какво е. Не всеки може да оцени положението, в което няма кой да го излъже или да го зареже на някоя среща. А представяте ли си какво е да вървиш по улицата и да можеш да огледаш всеки, да намигнеш на някой секси пич, без да се чувстваш гузен и все едно изневеряваш в мислите си .. угх.
Понякога са ми казвали, че парадирам със свободата си. Да, така е! Защо да го крия. Не съм мъжемразка, просто не ме влекат днешните срещи, липсва им очарованието. Как ще се получи нещо хубаво, щом не можеш да изненадаш едно момиче с нещо специално? Не се влюбвам в думите (прекалено много лъжливи приказки съм чула), влюбвам се в действията ..
Ще ме попитате: Не ти ли се е приисквало да обичаш някого, да се грижи някой за теб?
И веднага мода да ви отговора. Винаги ми се е искало, но винаги и съм имала зад гърба си такива хора. Приятелите ми са моята опора, моят живот. Семейството ми са любовта, от която имам нужда в трудни моменти. Нали знаете, че не всеки обвързан е влюбен? Предпочитам красива приказка, от колкото нещастен край след третата среща.
Да! Понякога се влияя от двойките, които срещам. Как се държат за ръце, как се целуват и гушкат. Понякога тайно им завиждам .. но друг път съм благодарна. Особено когато прозра фалша и преструвките, когато видя сключения договор между тях (ти ще си красива пред приятелите ми, аз ще ти купувам дрехи!). Тогава ми се плаче! Когато паднат маските и нищо не остане покрито, тогава съм истински щастлива от живота и избора си ..
Най-навярно някой ще си помисли, че просто момчетата не ми обръщат внимание и за това говоря така. Аз пък мога да кажа, че имам достатъчно обожатели и предложения. Но .. знам си, твърда глава съм.. и голям инат! И обичам да парадирам със свободата си, казах ли? (май вече да!)
И като съм започнала на тази тема .. нека да ви поздравя и с една песен.. (като за край на 'свободната' ми статия):
Знаеш ли, че напоследък не се чувствам добре?
Минаха ми периодите на осъзнаване, на любов към света, мина и тъжния период, просто реших да не пиша за него. Сякаш всеки ден тази седмица беше изграден от един напълно различен свят, с различни емоции, с различни случки. Ама като че ли имаха и нещо общо..
Тази вечер отново бях с него. Не, не мъжа с главно М. Просто с него. Този който обичам почти, но не напълно .. Моята дневна доза лудост. Пъстрата част от сивото ми ежедневие. Необичайната среща вечер.
Дали е възможно и аз не знам. Но обичам да прекарваме времето си заедно. Да делим възглавницата, да се държим за ръце и да си говорим мили думи, да танцуваме на поредната романтична песен (сами в стаята). Обичам да се сгуша в якето му, докато стоим на пейката в парка и си говорим за бъдещето, нашето бъдеще (което никога няма да се сбъдне). Харесва ми как разказва историите си, така колоритно (на моменти започвам да се чудя дали не съм била и аз там), а после да ги описвам в своите разкази. Обожавам, когато ми сподели поредната пакост, а аз я опиша в рими. Или когато каже нещо мило, с което ме провокира отново да пиша (като сега). Покрай него се уча да бъда по-щастлива, по-жизнена. Не защото винаги ми е такова настроението, просто той знае как да ме разсмее .. и как да избърше сълзите ми в тъжните моменти.
Той не ме обича, всеки го знае (или може би само ние) и това е сигурно, като това, че слънцето вечно ще свети и ще се сменя с луната. Сигурно е, и може би поради тази причина още се навъртам наоколо. Мразя, когато хората се променят заради чувствата си. Загърбват приятелства, губят близки, пълна промяна на характера .. а и се налагат едни такива ограничения (не са за мен). При нас не е така. Различно е. Неопитомено. И ми харесва.
Той е неизживяното ми детство, с онези пакости, които аз съм пропуснала да направя. Той ги е свършил, и аз се чувствам завършена. Той е онези мои неосъществени мечти, за които се е погрижил и сега вече са негови (подарих му ги). Той е онази подкрепа, която изгубих някъде по пътя на израстването си. Той е загрижения поглед, които винаги съм търсила. И любовта, която почти имах, но не и напълно ..
Ние сме заедно, но и не сме. Едва ли ще го разбереш.
Не мога и да ти го покажа. Ти сам ще трябва да съзреш. Не бих го оставила. Не бих го загърбила. Дори и нова любов да почука на вратата ми, той ще ми помогне да я отворя и да я приема. Ще ми помогне да премахна всички резета и да сваля тежките вериги. Ще ми помогне отново да я почувствам .. Сложно е.
Днес се събудих влюбена!
Всеки ще попита възможно ли е това? А аз ще го погледна и ще го накарам да види искрите в очите ми, ще положа дланите му върху сърцето си, за да чуе бесния му ритъм, ще му заговоря с тези думи, които душата ми пее. Тогава всеки ще разбере, че казвам истината...
Предполагам това е естественото продължение на осъзнаването, да разбереш кой и защо си всъщност. Започваш да обичаш. И тази сутрин аз се осъзнах, обичала съм, обичам и отново се влюбих .. а в колко много неща открих смисъл (не го знаех).
Открих, че съм влюбена в мириса на сутрешното кафе. Силно, чисто, без захар. Като наркотик, това е първата ми задача, щом се изправя от леглото. Разбрах, че съм още по-влюбена, когато някой друг ми го приготви, сякаш има по-специален вкус. Влюбена съм и в чашата, в която го пия. Всеки ден, от няколко години, една и съща (почти). Когато старата се счупи (добре де, аз я счупих) обикалях града цял ден, докато не открия същата. Получи се, отново съм влюбена. Ако се замислите същото е и в любовта между хората.
Влюбена съм и в историята. Влюбена съм и в датите, в събитията, в Ренесанса. Влюбена съм в онези силни личности, повели хиляди души на война, имали смелостта да се изправят пред най-големите си страхове, за да завоюват мечтите си. Кой днес има тази смелост? Влюбена съм и в пирамидите, в историите за тях, в гробниците, в чудесата (днес не се случват толкова често). Влюбена съм във всяка една част от древното строителство, особено във Виена. Влюбена съм в начина, по който художниците са изразявали себе си, в цветовете върху картините им, особено в тези от галерията в Лондон.
Влюбена съм и в пътуването. Всяка седмица. Всеки ден. За това вървя пеш, за това си ходя на село. Обичам да гледам през прозореца на колата и да знам, че отивам някъде, крайна дестинация, далеч от дома. Не за да избягам, но чувството, че си на път - влюбена съм. Искам един ден да обиколя целия свят, да познавам всяко едно кътче, да опиша уникалността му, да се влюбя още повече в заобикалящата ме природа. Искам го!
Влюбена съм и в музиката. В старата музика (също и в старата българска музика). Не в тези новите, те не са същите. Защо им е перфектно качество, щом не могат да покажат мелодия. Защо им е перфектен клип, щом текста няма смисъл и не може да хване реещата се душа. Има нещо антично в старите парчета, сякаш са хванали прах, но когато ги пуснеш ги връщаш отново към живот, защото някой, някъде си спомня за тях. Като откривател ..
Влюбена съм и в хората. В начина, по който говорят, по който се движат. Обичам да ги наблюдавам, да си говоря с тях. Обичам да се запознавам с все нови и нови. Да ги изучавам (но не като учен). Да ги опозная, както се казва. Попадала съм на лоши и на добри, на такива, които се променят и на тези, които винаги си остават същите. Разбрах, че не с всеки може да имаш добри отношения, но то тогава този човек, който е против губи и знаеш, че не си заслужава. Явно има нещо гнило в него (най-вероятно сърцето му). Влюбена съм и в двете си най-добри приятелки. Влюбена съм в усмивките им, в разговорите ни, във времето прекарано с тях. Влюбена съм и в разговорите ми с най-добрите ми приятели, в шегите, които си пускаме, в филмите и книгите, които обсъждаме (само защото е с тях). Бих направила всичко ..
Но теб не те обичам. Не съм и влюбена, знаеш ли. Ти не попадаш в нито една от тези категории. Тъжно е, знам, но трябва да си вървиш. Тръгна си няколко пъти преди това, явно пак е време. Вярно е, че беше с нея, но аз те исках за себе си. Беше по-лесно, не можех да те имам, сега пътят е отворен. Тогава беше по-лесно да пиша за теб, нищо, че все някакви меланхолични думи излизаха. Обичам да пиша (и в това съм влюбена, в рисуването също). Но едва ли има смисъл, след като не те обичам ..
А пък днес отново се влюбих, този път в шарките по стъклото ..
Всъщност днес реших да казвам истината.
Всъщност преди никой не исках да знае, че тук пиша аз. Опитах да скрия самоличността си по всички възможни начини, не само в блога (който рядко посещавам), но и в страничката ми 'Илюзии и слънчогледи' във фейсбук. Криех се зад думите, зад истините, които изричах. Криех се зад жалките си опити да създам няколко смислени изречения .. които на яве бих искала да изкрещя (но как след като щяха да наранят толкова много хора).
Всъщност снощи открих себе си в няколко реда от един блог (преди не ми се беше случвало) и разбрах колко съм грешила.
Всъщност вече не ме е страх да показвам себе си. Нито да крия тетрадките с писания някъде зад гардеробите, само прашасват. Защо? След като мога да помогна на някого също да открие себе си. Чувството е хубаво.
Всъщност снощи разбрах, че вече в никой не съм влюбена. Как ли? Ами нямаше пеперуди в корема ми, докато си пишех с тези, които се опитвах да забравя толкова време. Сега сме приятели и ги уважавам, чуваме се често, споделяме си. Обичам ги (като приятели), нищо повече. Почувствах се добре.
Всъщност имам малко истински приятели, на които бих споделила всичко. Но си мисля, че (всъщност) имам тайни, които съм запазила само за себе си. Тях не бих им казала. Най-добрия ми приятел съм си Аз. Познати имам толкова много (цял мравуняк, ама и те като мравките понякога хапят .. и боли).
Всъщност единствения, който беше там през цялото време бях Аз и Бог (до някъде). Станах по-силна, по-самоуверена, по-жизнена (като цяло) и се промених за добро. Музиката също ме подкрепяше по пътя, но не винаги ми казваше това, което исках да чуя. (Всъщност почти никога не го правеше). Загърбих старите си навици, отворих място на по-добри. Оставих Надеждата да си почине за малко (без да пробвам всяко едно ново нещо, очаквайки добри резултати), вместо това започнах да работя малко по-малко със Сърцето и да му намирам работа (че скучае напоследък). Карам го да се опита да не завижда на хората, да бъде малко по-състрадателно и да се опита поне чат-пат да му пука (не че нещо, беше настинало и сега трябва да влезне във форма). Помагам на който мога, с каквото ми е под ръка. Един ден се надявам пак да почувства, не да е само мускул в гръдния ми кош.
Всъщност съм много по-слаба и уязвима, от колкото показвам (тук вече става дума за блога, в който снощи се открих). Но силните нямат това право. Те трябва да са силни! Нали разбирате, като задължение е. Щом си тръгнал веднъж по този път, няма връщане, силен си не само за себе си, но и за останалите. Те се подпират на теб (паднеш ли ти, падат и те с теб). Отговорност. Но нали знаете, че винаги има едни такива хора, които ще подкрепят и вас (наричат се Ангели - най-добрите ни приятели).
Всъщност винаги съм твърдяла, че обичам да съм сама вкъщи .. и това се оказа, че не е така. Мами (обичам да и викам така, нищо че съм вече голяма, винаги ще си остана нейното момиченце) е у дома от няколко дена и вече съм пристрастена от начина, по който дърпа щорите и слънцето мило ме събужда, от начина, по който ухае кафето, което ми е приготвила и закуската, която нямам търпение да изям, все така вкусна всеки път. Мисля, че открих новата си страст. Не че искам да съм домакиня, но чувството, че някой се грижи за теб е велико. Ще се опитам да раздавам чувството и на други (новата страст). Всеки трябва да се почувства значим, не е нужда да е от познат (и от непознат чувството е хубаво).
Всъщност твърдях, че мразя романтиката и съм закоравяла отвсякъде (най-вече сърцето), но сънувах един сън и бях като разтопен шоколад, под лъчите на слънцето, тази сутрин. Романтична среща с подарък и един красавец, който говореше мили думи, и красиви картини. Осъзнах, че още съм си човек и функционирам правилно, щом това ми хареса и се търкалях в леглото (като котенце) половин час. Толкова ме мързеше да стана (и да загърбя опитите си да заспа отново, за да го сънувам), но се наложи като ми звъннаха, предупреждавайки ме за задачите ми за деня .. пък и кафето на мами вече ухаеше от другата стая.
П.П. Всъщност имам и едни неща под възглавницата (обещах обаче, че няма да кажа на никой какви са). Но реших, че това е друга истина, която искам да споделя. Казаха ми, че имам проблеми и те ще ми помогнат (не съм вуду вещица, спокойно). И стоят си там .. не съм ги пипала, не знам дали помагат. Доста време мина.
Всъщност света се обърна на 180 градуса тази седмица, но знаете ли? Харесва ми.
Всъщност така нещата са много по-добре.
Слънцето си е слънце. Любовта си е любов. И аз чувствам всичко около мен ..
с всяко едно сетиво. Опитайте. Чувството е хубаво.
Истината (тази, която признаваш пред теб) е още по-велика!
С много пожелания за много обич,
слънчеви усмивки и прекрасни дни,
вашата Ваня :))
Тя ме вдъхнови да пиша. Прилича ми мъничко на муза .. или пък на онези малки горски фейчки, който се крият сред листата в късните дъждовни следобеди. Пърха леко с крила, поръсени с вълшебен прашец и говори. Говори истини.
Реших, че заради нея искам да бъда различна. Да приличам на това прекрасно творение на майката природа и да направя нещо за себе си, както правеше тя. Не беше от онези Холивудски красавици с дълги крака (или 'скелетонс' както ги наричах), нито пък пращеше от мозък (а и кой има нужда от коса като Айнщайн?) .. но беше истинска, уважаваща себе си и .. както тя се описваше 'егоистка' .. Да, такава беше! Да! Защото мислеше за себе си! Да! Защото не се нуждаеше от момче, за да е щастлива! Да! Защото беше истинска ..
И заради нея исках да взема това решение. Коя съм? Защо .. съм?
Защото всеки изказваше мнение, а никой не питаше дали го искам наистина. Но май тя щеше да се окаже права: следвай себе си, не сърцето .. то така или иначе ще го дострашее и ще избяга.
И още преди да хвърля монетата, заложила на ези и тура ..
Боже, до къде стигна света?
Да се оплаквам от пустото си студено сърце на човека, който го разби.
Да му казвам как е тежко, когато не можеш да се влюбиш, изпитваш страх от обичане и заспиваш всяка нощ сам, мислейки си колко по-сам можеш да станеш. Звучи смислено, нали!?
А всъщност той беше причината да започне всичко това..
ако не го бях срещнала, нямаше да се запознаем, нямаше да я има първата ни целувка. Нямаше да я има и първата ни среща, нито първия ни филм заедно. Нямаше да чета книга, защото ми я е препоръчал. Нямаше да ям нещо на бързо и не толкова вкусно, защото той е поискал да прекараме мъничко време заедно. Нищо от това нямаше да го има.
Нямаше да си спомням за него, при всеки опит да продължа с ежедневието си. Нямаше да се превърна в наркоман, копнеещ по него. Боже, нищо от това нямаше да го има ..
А аз му се оплаквам и му разказвам за някой, който не съществува.
А всъщност този някой е той. Ирония, нали?
Днес за закуска реших да изпробвам една стара рецепта на баба не за какво да е, а за 'щастие'. Определено имах нужда, а и книжката, която прочетох на скоро оказа влияние върху желанието ми да се боря за живота си.
Извадих от дървения шкаф стария тефтер и го тупнах на масата. От праха, който се вдигна кихнах няколко пъти, а очите ми се насълзиха. Както и да е.
Започнах да прелиствам пожълтелите страници .. 'рецепта за семейно щастие', 'рецепта за успех' , 'рецепта за любов'. Исках ли любов!? Не. Исках щастие. Не влиза ли и любовта в това? Макар и да е от семейството и приятелите.
А, ето я!
" Имате нужда от щастие. Това е рецептата за вас. Започнете да я приготвяте рано сутрин, още по-зори. Станете, вземете си чаша кафе и се пригответе за един уморителен ден. Ще ви трябват няколко дози 'усмивки', една чаена чаша 'оптимизъм' и три-четири супени лъжици 'мотивация', за да се справите със задачата. Ще подправим с няколко лъжички 'любов от семейството' и един буркан отлежали 'щастливи спомени' , което е време да използвате във ваша полза. Разбъркайте и оставете да се изпече на бавен огън за няколко чаша, докато вие си проверите пощата, два-три са достатъчни. След това вземете сместа и я оставете да се затопли на слънце. Разходката е идеалния вариант. Добавете чашка 'приятелски усмивки' и старата билка 'да споделиш винаги помага' и опитайте резултата. Ако искате още можете да подсладите с няколко парченца тъмен 'шоколад' и няколко безобидни 'флирта'. Когато се чувствате вече пълноправни можете да подарите от вашите останали 'усмивки' на някой друг, който има нужда, или да споделите рецептата на този, който също би трябвало да е щастлив. Така вече резултата ще е завършен. Късмет със задачата и да знаете, винаги има кой да ви подкрепя!
Рецепта: Баба"
Седнах аз обратно на стола. Усмихнах се на рецептата и все пак реших да опитам. Нямаше какво да губя ..
Чувството на свобода, на любов .. и беше само мое, само за мен ..
Но когато се събудих, почувствах самота, и не бях сигурна дали трябваше да преживея нещо толкова красиво. Да го усетя!
Стоях там, на мястото, което мразя и бях с теб, човека, който обожавам и нещата не изглеждаха толкова лоши. Бях обиколена от хора, които обичам. От хора, които ме изпълват с топлина и са готови на всичко за мен. Те също бяха щастливи. И беше тъй прекрасно, да правим пакости, точно като малки деца. Да се смеем и да се гледаме, когато някой ни хванеше, докато замисляме новия пъклен план. А вече бяхме големи! Бяхме обвързани за цял живот и все пак, когато се събудих усетих чувството, че те губя. Че те бях намерила, но вече те няма ..
Стоя тук замислена и пиша думи, които иначе не бих ти казала. По дяволите, не бих ги казала на никого. Кога можеш да забравиш първата любов? Как може да я забравиш след като е била перфектна, но незавършена, неосъществена. Продължаваш да мечтаеш за нея, дори след като знаеш, че няма възможност, няма дори смисъл. Но си мислиш, Боже, тя беше най-доброто .. как да намериш нещо по-добро от това? Нима има нещо повече от перфектното?
Как се забравя човека, който те е накарал да пораснеш? Който ти е показал един нов свят, в който се потапяш отново и отново, само когато си с него. Как ще забравиш, когато същия той е превърнал живота ти в ада, и са ваши грешките, за които плачеш всяка вечер. Не се забравя, нали!? И аз така си мислех..
Но и имаше още нещо. Надеждата, тя те преследва винаги, докато не те ограби изцяло, докато не убие и последното в теб. Чак тогава си заминава, а и ти с нея! И сега тази малка надежда крещи в главата ми, че някой ден, някой дъждовен, мрачен и тъжен ден, аз ще срещна онзи определен човек за мен, който ще ми покаже как да накарам слънцето да изгрее и на моята улица. Защото той ще знае, че нищо не е даденост и няма да постъпи с мен, както ти. И ще го обичам, Господи, толкова ще го обичам! Ще дам всичко за него, дори и това всичко да е тъй малко, защото не съм сигурна какво ми остана след теб ..
Ще бъде най-обичания човек на света, ще обичам него, децата ни, дома ни. Ще ги обожавам. Защото дори и шанса да те забравя да е нищожен, невъзможен, аз няма да се предам. Не няма! И макар името ти да е дамгосано на сърцето ми, името, което вече ме е страх да произнеса на глас, то неговото ще е поставено там доброволно, ще бъде внимателно съхранено за дълги години, обгрижвано и обичано. А твоето ще покрия с праха на разбитата си душа..
Не съм сигурна дали проспах деня си или нощта. Защото винаги се налага да направим един такъв избор .. да прекараме вечерта на вън и да проспим следващия слънчев ден или обратното. Не че има смисъл, можеше просто да не се налага да спим.
Та взех компромисен вариант и излезнах, легнах късно, но ето ме тук в 8 часа ранобудна като птичка, пак чуруликам със Слънцето.
До мен лежи непознат и си мисля:
За една вечер or whatever!?
Попаднах и на една песен, която съм си пуснала тихичко и си мисля, защо хората сами се заравят в дупките си, а после се оплакват от това. Няма и грам логика, но явно е някаква извратена прищявка на природата .. а мен чак ме кара да се срамувам да се нарека 'човек'. Какво остава да излезна на улицата и да закрещя 'жена съм' .. като и жени не са останали вече, а сами жалки подобия.
Ще се поболея от съвремието! Не че не съм грешна. О, грешна съм! И много грехове имам зад гърба си, но едно е когато действаш от страст, друго, защото си изгубил/а сърцето си на пътя. Ами така е, като просто си го подритвал.
Та ето я и въпросната песничка. Пратих я току що за поздрав на една приятелка, тръгнала да развява полите си всяка вечер, само за да накара бившия си да ревнува. Абе, човек, осъзнай се! Заслужава ли си? Пропиляваш живота си ..
Замисли се, че по този начин живееш за другите. Ами ти?
Но аз съм върл фен на движението против тирадите, мразя и да ги приказвам, защото винаги са толкова дълги, скучни и са по едни такива общо познати и общо обсъждащи се теми, че и няколко века на велики научни изследвания и хиляди написани тома, пак няма да успея да постигна съгласие с народа. Дори и със себе си..
В същност и аз не знам какво ми става тази сутрин, явно съм станала с дупето на горе, а и ми липсва любимата ми книжка. Забравих я на село! Жалко .. ах, и непознатия се събуди.
1. Живота вече не ти се вижда толкова отчайващ. Можеш да станеш рано сутрин, след като си будувала цяла вечер. Усмихваш се на най-малкото и доста често си в страхотно настроение.
2. Родителите ти не са вече онези мрънкащи, дразнещи същества, които само се опитват да саботират живота ти. Започват да ти се струват по-мили и по-любезни. Несъзнателно всичко ти се струва прекрасно
.
3. Училището е нещо поносимо. Минава бързо и неусетно, в очакване на следващата ви среща. Учителите сякаш замлъкват, а непоносимите членове на класа ти стават дори приятна компания.
4. Започваш да харесваш дори мрачното и дъждовно време. Дали ще отидеш в парка с гаджето си и ще се разхождате хванати за ръце или ще стоите гушнати в някое кафе! Какво значение има!?
5. Несъзнателно много по-често се хващаш да танцуваш, подскачаш, веселиш без видима причина. На моменти се чудиш дали си със всичкия си.
6. Започваш да се чудиш дали не си грозна, дали не си дебела и прекарваш изтощителни дълги часове пред огледалото, във фитнес залата и подобрявайки всичко, до което можеш да се добереш. Трябва да си по-красива, по-умна .. по-успяла пред него! Нали!?
7. Домашните задължения стават приятно занимание за минутките, докато го чакаш. А не дай си боже той да дойде до вас. Обикновенно, обърнатата ти с краката нагоре стая, се превръща в екзотично място с привлекателни аромати.
8. Когато започнат да ти разказват някоя история или споменат песен, филм, място ти веднага се сещаш за някоя забавна случка и се превключваш автоматично на негова вълна.
9. Романтичните филми, които по принцип те травматизират или пък ти се струват изключително лигави се превръщат в любимия ти жанр. Можеш да стои цяла нощ пред компютъра с мечтите и фантазиите си .. и цяло пакетче шоколад..
10. Дали си влюбена ли!? Ако момчето се разхожда по цял ден из мислите ти, то определено имаш сериозен проблем. Едва ли ще е попаднал там, защото се е изгубил :]]
