Боже, до къде стигна света?
Да се оплаквам от пустото си студено сърце на човека, който го разби.
Да му казвам как е тежко, когато не можеш да се влюбиш, изпитваш страх от обичане и заспиваш всяка нощ сам, мислейки си колко по-сам можеш да станеш.
Звучи смислено, нали!?
А всъщност той беше причината да започне всичко това..
ако не го бях срещнала, нямаше да се запознаем, нямаше да я има първата ни целувка. Нямаше да я има и първата ни среща, нито първия ни филм заедно. Нямаше да чета книга, защото ми я е препоръчал. Нямаше да ям нещо на бързо и не толкова вкусно, защото той е поискал да прекараме мъничко време заедно.
Нищо от това нямаше да го има.
Нямаше да си спомням за него, при всеки опит да продължа с ежедневието си. Нямаше да се превърна в наркоман, копнеещ по него. Боже, нищо от това нямаше да го има ..
А аз му се оплаквам и му разказвам за някой, който не съществува.
А всъщност този някой е той.
Ирония, нали?
Съдбата е ирония!
ОтговорИзтриване