Изход

В град, малък като моя, където всяка история се знае от всеки. И всяка нова случка се носи от уста на уста, всичко вече е толкова еднообразно. 

На 7 си мислиш, че животът е прекалено тежък и да започнеш училище е като да влезеш в затвор.

На 10 си мислиш, че свободата да те пускат около блока е най-голямата привилегия някога.

На 15 знаеш, че има живот, който те очаква и бързаш да го опиташ.

На 16 се опияняваш от кафетата и цигарите. Бързаш да научиш всичко за всеки и да се запознаеш с нови хора. Хващаш първото си гадже с ясната мисъл, че ще е нещо сериозно. Обаче забравяш, че може да те наранят. Разбиват ти сърцето.

На 17 си мислиш, че си пораснал човек. Градът те задушава. В дискотеката са само деца, а ти нали си голям. Разбираш, че кафето не е най-доброто място за среща. Разбираш, че да научиш най-новата клюка не е голяма привилегия. Осъзнаваш, че всички тези истории са изиграли лоша шега на някого, чак когато ти си под обстрела на 'новото поколение'. И се опитваш да се скриеш и да избягаш от този изкуствен свят. Чудиш се 'как, те не разбират ли?! грешно е!' и се ваеш и чудиш, но няма изход. 

Мислиш си 'светът ще свърши в този малък град'. А ти остава още цяла година в него и не знаеш как ще издържиш. Но все още не си осведомен, че после неистово ще ти липсва. Домът, семейството, приятелите (малкото останали такива) и онези до болка познати места. И сигурността, тя най-вече.

И докато осъзнаваш всички тези неща, разбираш, че за момента няма изход. Той отново се беше оказал прав. Колкото и да го мислиш, си в капан. В капана на съвремието, на хората, на клюките. И думите, все още кънтящи в ушите ти: 

'в този малък град, единственото, което може да се случи, е да се влюбиш.'

Чух, че чакаш чудо.
И вече си си харесал едно.
Моля се, моля се, моля се това чудо
да съм аз ...

Урок

Да се обичам повече!
Отбелязано и запомнено.

Снегът се стопи.
На вън и в душата ми.Факт!
За другото нямам думи ...

На кратко

Лошото в човека не се забелязва веднага,

лошото в човека се забелязва след време,

когато го опознаеш!

Гузна съм

Гузна съм, защото те се страхуват да се обичат. Заради хората и тяхното мнение. Гузна съм, защото имам пръст в това и съм третата. Защото първо аз бях с него и бяхме влюбени, но после те се заобичаха и аз нямам проблем с това. Но се чувствам така, защото се крият и не си признават. А за мен е очевидно.

Гузна съм, защото, когато попитам хората любов или кариера, те винаги ми отговарят 'кариера', знаейки колко боли от любовта. А аз толкова хора съм наранявала и сега тях също ги боли. Не заслужавам любов. Прекалено гузна се чувствам пред нея с всичките си грешки. Грешна съм пред прага й и не смея да вляза. 

Гузна съм, защото мога да бъда по-добра, но не искам. Защото тогава нямам сили да се защитавам, а когато ти не си до мен е още по-трудно. Мислех си, че винаги ще съм силна, но сякаш този път загубих тази битка .. и ми остава цял един живот, в който не знам дали ще успея да те забравя..

Гузна съм, защото той отново беше прав. Винаги е прав. За това не исках толкова време да говоря. Винаги казва правилните неща, винаги уцелва правилните думи и моите слаби места. А моето слабо място е той, и аз го нараних. Гузна съм, съвеста ми не е чиста. Гузна съм, че не можехме просто да се обичаме. Мислех, че той не може, а оказало се е обратната. Аз съм тази, която се страхува. Страхливка съм, заради любовта. Дълго време треперих, за да не го изгубя, дълго време молих се, за да е все до мен. И мислех, че ме обича само като приятел, но така и не събрах смелост да попитам .. а и как бих могла. Момиче с мъжка гордост?! А мъжката гордост не се преглъща ...

Гузна съм тази сутрин. Гузна съм пред себе си, пред него, нея и пред света.

И ако могат те един ден да ми простят, то и аз ще простя на себе си ... 

разказвах за теб в съня си,

как веднъж сме се обичали.

как душата си с твоята преплетох

и в сърцето ти удобно настаних се.

разказвах, как само в твоите прегръдки

се чувствах у дома си,

как никъде и нищо нямаше значение,

щом знаех, че ще се върна,

сломена, разбита при теб 

и ще те прегърна.

не знаех, че един ден ще поискам

да си тръгна,

когато те усетих чужд и далечен,

когато почувствах се несигурна,

забравена, ненужна.

а ти никога нищо не каза,

не, не те обвинявам, 

аз също.

но искаше ми се някога 

поне двама да бъдем

да се обичаме,

да се наричаме 'ние',

да бъдем едно цяло

...

It will rain

Тази вечер вали в душата ми. Не дъжд, а сняг и ледени късчета. 

Нямам много думи .. 

за това ще споделя само няколко хаотични мисли ...

евала бе, хора .. ей тва е, всички сте чудовища. само дето повечето имате маски ..

не, че ви пука .. просто за всеки случай, да знаете: ВЪРВЕТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ!

‎"Mислех си, че си неспособен да обичаш когото и да е. След това осъзнах, че можеш. Просто не можеш да обичаш мен. Но... Всичко е наред! Радвам се за теб..."

из "Доктор Хаус"

когато някой се интересува от теб, ще те потърси .. да бе, клишета. аз не вярвам вече в любовта!

Тъжно е. Животът е тъжен. И точка ... 

Замислено

Днес открих, че имам нови последователи и съм супер радостна. Благодаря ви много! 
Малко преди края на този ден и празник, искам да ви пожелая много любов и щастие, защото не се съмнявам, че всеки един от вас го заслужава.
Искам и да ви призная, че ви чета блоговете. Това ми е като закон. Щом знам, че сте обърнали внимание на моите писания, то няма как да не погледна и аз вашите. В доста от тях се открих. Често ще ме забелязвате в бъдеще. Ако почна да ставам досадна, свиркайте! :D

И да, знам че напоследък пиша по-автобиографични неща, ако мога така да се изразя и се извинявам. Не знам дали често четете и кой чете, но пък имам нужда да споделям. Много мисли плуват из главата ми. А да запазвам спомените си е една от най-важните задачи, които съм взела присърце. Не защото ще издавам собствено житие, а защото не искам да забравя нищо. Нито чувствата, нито емоциите, нито хората. А в моя живот много идват и много си отиват. И знам, че искам след години, когато влезна тук и цъкна на първата година от блога си, ще искам да бъда удовлетворена от това, което ще видя и да се почувствам поне за миг по същия начин, по който съм се чувствала по времето, когато съм писала. Предполагам повечето писатели разпознават чувството ...

И тъй като в последния пост бях извади няколко цитата от чат с приятелка, този път ще извадя от чата ми с най-добрия ми приятел:

Аз: Ем, да! Много съм радостна напоследък. Харесва ми как се развиват нещата.
Той: Виждам и аз много се кефя, заради теб. Не знам за какво точно се радваш, ама важното е, че се радваш и така се радвам и аз, че се развива добре всичко... 


Искрено и лично ...
Боже, какво щях да правя без вас хора!
Спасявате ме от .. от толкова неща! Обичам ви !

И едно откровение, преди лека вечер ...
Мислех си, че днес ще се натъжа. Нали знаете? Защото е 14 февруари, всеки е с някой, другите ще пият. А аз вкъщи! Но не ми остана време да мисля за това, с толкова хора покрай мен, които обичам и които ме обичат .. просто не ми дадоха възможност. И ето за това е празника. Не за играчките и розите, а за любовта към всяка една малка част от живота ... 

Откровения

Напоследък пиша само за себе си.
А за утре, 14-ти февруари поръчах да ми купят роза и водка. Реших, че си падам малко самогъзник и предкалено много се глезя. За това и често не ми достигат парите.
Още съм решила, че няма да празнувам този празник. Общо взето е ден от седмицата, а и с никой не го свързвам вече. Поръчах си алкохол заради Трифон Зарезан, но не знам дали изобщо ще отворя бутилката. Изморена съм и имам нужда от повече почивка, не от чаша алкохол. А и на следващия ден ме чакат задължения.
Във връзка с темата няколко извадки от чата с моя приятелка:

Тя: Не си  добре.
Аз: Не съм добре от много време. Но днес съм ок, но не си пестя и думите. Нали знаеш, търся златната среда ..
Тя: Ако я намериш ще си перфектна.
Аз: Да, ама не е лесно.

Тя: Момчетата са боклуци.
Аз: Вече съм уведомена. Само по новините още не са го казали ...
Тя: Особено бившите..
Аз: Така е.

Тя: Утре е 14-ти. (като факт)
Аз: Е и?!
Тя: Щяхме да имаме годишнина.
Аз: Тогава се радвай, че си се отървала от него.
Тя: Донякъде си права.

Аз: Направих грешки.
Тя: Какви?
Аз: Целунах момче и му казах, че искам да сме само приятели.
Тя: Можеше и да е по-зле.

Тя: Вчера Той се бъгна нещо.
Аз: В смисъл?!
Тя: Коментира ми снимка, писа ми и ме покани на среща.
Аз: И ти?
Тя: Еми, съгласих се.


И в този ред ...
И ми казват, че животът започва на 20. За някои обаче така и не идва това време ..
Аз май ще трябва да почакам.
И после ще видим.

Аз: Извинявай, четох чата...
Тя: Кой?
Аз: Нашия.
Тя: И?
Аз: Извадих някой неща, ей сега ще ти покажа ..
Тя: ок.


10 години приятелство, а това е само от днес ..
и с по една дума се разбираме. и се чудя ако се върна още по-назад какво ще открия.
сигурно доста спомени

Нейния коментар по статията: 
Тя: Ау. Мега якото. И отстрани ние изглеждаме бъгнати.
Аз: Защо? На мен ми беше забавно..
Тя: Някакъв .. мм
Аз: Някакъв какъв?
Тя: Говорим мега странните неща.
Аз: Тогава някой път пак ще извадя ..

Професия 'Аз'

Понякога първото нещо, което правя, когато се прибера в нас е да седна на компютъра и да пиша, пиша, пиша ... Обаче после започва и ровичкането из нета и чатенето с приятели и напълно изгубвам нишката на мислите си. От няколко месеца чакам преломен момент, който да върне старото ми аз. Бях .. един вид в застой, от който се опитвах да изляза, а междувременно пишех. За теб, за мен, за разни незначителни неща. Такива работи общо взето.


И този ден най-накрая дойде! 


Тръпнех от вълнение, направих нещо диво, постъпих глупаво, държах се като дете, допуснах грешка. Всъщност не една. Измъкнах се с клише и казах, че искам да си останем приятели. Прикрих истината, не оспорих лъжата и в този род. Все грехове. Замълчах си, за които. И се почувствах добре. Казах каквото мисля, без да се интересувам от отговора, пратих няколко човека по дяволите, нахълтах в стая без позволение, отстоявах твърдо позицията си, изпратих далеч това, което не ми харесва. И се почувствах добре. Всъщност ето това беше старото ми аз. Диво, нахъсано, неконтролируемо. И исках да го извадя на показ, защото ми липсваше. Резултат: постигнат!

И вярно. Малко с главата на долу. Малко с лошо впечатление у хората, но мисля си, за тях ли живея или за себе си. Допускам грешки, но ако ги прескачам и се пазя от тях дали живея или просто съществувам. Живота преминава, неусетно. Докато се обърнеш и половината се е изнизал пред очите ти. А аз обичам грешките си, обичам да ги допускам и да ги поправям, също така. За това и не ми пука.

Странно е не това, че не ми пука, а причините. Разбрах защо винаги предпочитам да се върна към онова мое 'Аз'. 







Три основни причини. 


Първата е, че не исках да приличам на онова момиче в ъгъла, което изгаряше вътрешно, защото не можеше да откаже секс на приятеля си, само за да не се карат. Не искам някой мъж да контролира живота ми, да завися от него. Мразя да съм зависима! И защо трябва да ми пука какво мисли тя за мен? Тя е заклещена, притъпена, изгубена. С лошо мнение, защото вярва в лъжа, пусната по мой адрес, или просто, защото завижда колко съм независима. И двете причини са жалки. А тя още повече..


Втората е, че не искам да приличам и на онова момче или по-скоро вече мъж, който стоеше на масата и заедно с нас се кефеше на съвременната чалга музика. 25 години, 27, 30? Не са малко. Търсил сериозна приятелка. Скоро мислел да почва фитнес и да отказва цигарите. Искал да отиде на почивка. Канил се да си купи по-хубава кола. За миг изпитах угризения, че понякога си хабя времето в мързел. Замислих се на ум, той иска, той смята и възнамерява, но човече, за кога? На тези години вече трябва да градиш семейство и дом, а ти имаш стимулите на тийнейджър. Къде за Бога си се губил през последните няколко години?! Защо просто не си го направил .. не си вече млад. А аз имам младост, възможност, амбиции. Но имам и мързел. Заслужава ли си обаче, заради мързел да живеем в миналото си, и да продължаваме да се надяваме на чудо. Едва ли! Ако искаш промяна, ами постигни я ...


Третата е, че въпреки глупостите, които направих, които казах, останах себе си. Без да ми пука от околните особено. И защо ли трябва? Не искам да приличам на тези завистливите. Не искам да мисля като тях. А те се комплексират я за нещо дребно, я заради някой друг, и защо? Заради един живот, който няма да изживеят никога повече. Имаме един шанс. Един изстрел. И това е. Край.

Казаха ми още, че се отличавам. По мислене. По държание. Че лесно се приобщавам и отварям врати пред себе си, а после също толкова лесно сама си ги затварям. Попитаха ме и защо.
'Свободолюбието не е част от характера. То е начин на живот. И ако го искаш, трябва да си готов за жертви.' - отвърнах. 






И не забравяйте:
Правете малки неща, с много любов и ще постигнете ГОЛЯМА разлика.
Най-вече за себе си. Обичайте се! 
                                                                                 

П.П. Извинете ме за двусмислените изречения и грешки в правописа. Ако има такива. Дори и след третия прочит, още смятам, че сякаш не говоря на една и съща тема. Но така е, да пишеш на махмурлук... и това трябваше да опитам! :D 

Студено

Студено е. Навън. И на мен ми е студено. Вътре.
Душата ми бавничко замръзваше след като ти си тръгна.
Днес чух името ти. Каза го приятел. Настана мълчание. Навяха ме хиляди спомени.
Ако сега беше миналото, щях да стоя тук с теб, не с момичетата. Уви!
Но така също се чувствам добре, цяла съм, без теб.
Удовлетворена!

Най-накрая постигнах това, за което се борих с месеци.
Станах това, което се надявах, когато се обърнах и си тръгнах от теб
Независима, по-силна, по-уравновесена и по-себе си.
Колко съм щастлива само!
Щастлива да съм себе си, без задръжки, без да спестявам думи, без да съм перфектна.
И съм доволна, че постигнах толкова много неща,
за толкова кратко време.

Вече знам!
Не беше грешка времето прекарано с теб, не беше и грешка, че си тръгнах от теб.
Няма да плащам някой ден за  това.
Няма, защото беше правилния избор. За мен.
И за теб, превърна те в по-добър човек.
Доволна съм. Обичам те.
Но съм себе си.
Това исках.
Това молех.
Това имам.

Благодаря!

Разхвърляно.

Well ,, стори ми се странна вечер, а напоследък ми е доста трудно да мисля на ум. Как така?! Ами, като цяло, всичко ми е прекалено хаотично и освен ако не го подредя в таблици и редове, то скоро ще съм забравила 90% от това, което е трябвало да обмисля.
Малко е късно, малко съм още по-объркана, заради блога на едно момиче, но всичко в общи линии е наред. Трудно е, когато се намериш в нечии думи, сякаш те те познават по-добре от теб и се чудиш дали не си се загубил. И ако е така, къде трябва отново да се намериш?
Попитаха ме защо съм преминала към спокойствието, отговорих, че не знам, по-сигурно ми е. Но на ум си казах, че не е правилно да е така. Живота по правило е объркан, винаги съм смятала, че заради това е интересен. Факт е обаче, че ние сами си го объркваме. Като пишем на някои хора, като излизаме с тях, даваме надежди, понякога се влюбваме. А пък моят град е малък, всеки с всеки се познава и се получава ей така .. кофти ситуация. Но аз какво съм виновна, дадения човек ми харесва. Трябва ли да спра да се чувам с него, защото бил познат на старата ми любов?! Или пък заради хорските предрасъдъци, че не можел да обича? И аз преди не можех. Не можех и немски да говоря, но се научих. И в готвенето не бях добра, но положих старание и сега всички вкъщи обичат това, което приготвям. И в любовта е така. Малко старание, щипка внимание и доза любов и той ще се научи. Не е първия. И на други съм показвала как става. Мисля, че ме бива за учителка. Жалко, че няма училище по любов. Щях да съм първата записана за преподаване. Много неща мога да кажа, да покажа, изживяла съм ги, опитвала съм. А дали имам нужда и мен някой да ме научи да обичам, смятам, че вече няма нужда. Аз сама се научих. Раздавам на всеки по-малко, после почивка, трупам любов за следващия и пак отново изцяло се раздавам. И така всеки следващ прибирам в сърцето си, дарявам с обич, грижи и внимание. Дали някога ще се препълни? И няма да остане място за никого .. едва ли. Сърцето може да е малко, но любовта е безкрайна, следователно винаги ще има, винаги ще мога да помогна. Разбира се, когато съм в съствояние, защото не винаги и аз съм добре. Нали знаете, всеки има едни такива моменти, когато е тъжен, и аз понякога ги имам и се нуждая от прегръдка и мили думи. Но днес не е така, днес аз реших да ги раздавам. И така започна .. за това се чувствам добре, щом съм оползотворила деня си, карайки някой друг да се почувства щастлив. Щом съм спомогнала да върне част от надеждата си.
Казах ви, чувствам се хаотична. Нужни са ми много думи и редове, за да следвам смисъла. И сега, когато се оттегля пак ще се чувствам объркана. Няма нищо! Помогнала съм. Значи съм добре, има защо.

Час 2: Илюзия

За тези, които не са прочели първа част: Час 1: Меланхолия

-          Коя сте днес?

-          Илюзия.

-          Боядисали сте се?! Защо?

-          Защото имах нужда от промяна.

-          И това донесе ли ви я?

-          Не. Но ми донесе илюзията, че съм направила нещо, промяна.

-          И помогна ли ви?

-          За кое? Да го превъзмогна ли? Да забравя всичко? Не.

-          А как се чувствате?

-          Ужасно.

-          Защо? Обяснете ми.

-          Защото загърбих част от живота си, от себе си. И той беше причината. Не че нещо, но очаквах винаги да съм Ентусиазъм, Позитивизъм. Случи се точно обратното.

-          И как се чувствате от този факт?

-          Тъжна.

-          Днес говорите повече. Какво се промени?

-          Аз. Не ми се мълчи повече.

-          Какво ви доведе до това решение?

-          Животът ми. Той е мой и аз съм длъжна да се боря за него. Всеки е длъжен, за това ни е даден. Наш дълг е!

-          И защо си мислите, че вече не сте Ентусиазъм?

-          Това, че говоря, не означава, че съм. Щеше да означава и ако предприема нещо по въпроса.

-          Това защо не го направите?

-          Защото още съм тъжна, не ми е минало.

-          Продължавайте.

-          Очаквах, че като си тръгна от него ще успея да се открия. Да окрия себе си, но това беше само една илюзия. Поредната.

-          Какво смятахте, че ще се промени.

-          Аз. С него бях силна, но силна по лош начин. Исках да разбера, че мога да бъда и добра.

-          Значи той изваждаше на показ само лошото във вас?

-          Не. Аз го правих, за да му докажа нещо.

-          Какво по-точно?

-          По-скоро се опитвах да изпълня очакванията му.

-          Направихте ли го?

-          Да. Успях.

-          И как се почувствахте от този факт?

-          Един ден осъзнах, че съм изтощена. И разбита. Бях се изчерпала. Не можех да продължа ...  и си тръгнах.

-     Почувствахте ли се по-добре след това?

-          Как може да се почувства добре един празен човек?

-          Вие празна ли сте?

-          Напълно.

-          А обичахте ли го?

-          Повече от себе си.

-          От къде сте сигурна?

-          Защото, когато някой спомене думата ‘любов’, аз се сещам първо за него.

-          Миналия път ми казахте, че и той ви е обичал.

-          Така е. Не отричам.

-          И поради тази причина е станало време вие да си ходите.

-          И това потвърждавам.

-          Но така и не ми казахте защо не останахте?

-          Защото няма ‘ние’.

-          Казахте, че ви е страх.

-          Вярно е. Не обичам да съм зависима от никого.

-          За това избягахте от щастието си?

-          Обясних ви в началото. Търсех себе си.

-          А не мислите ли, че бяхте себе си, когато бяхте с него? И сега сте просто тъжна от факта, че го няма?

-          Не. Това е едно от най-правилните решения, които съм взимала някога. Независимо от последствията.

-          Че го оставите да си тръгне от живота си?

-          Да. Вече не е част от него.

-          И какво? Просто ще продължавате да създавате нови илюзии?

-          Не. Ще пострадам, ще ми мине. Ще продължа напред.

-          Не смятате ли, че така губите част от живота си, скърбейки за нещо, което вие сами сте пуснали на свобода?

-          В човешката природа е.

-          Явно сте напълно убедена в избора си.

-          Абсолютно.

-          Какво смятате да правите занапред?

-          Не знам. Да се променя, може би. Нали за това го оставих?

-          Тогава предприемете нещо, промяната няма да дойде сама. Не мислите ли?

-          Права сте. Наистина. Явно все пак от сеансите ви ще има полза.

-          Е, какво смятате да направите?

-          Трябва да тръгвам.

-          Но до края на часа има още доста време.

-          Знам, но животът ми няма да ме чака.

-          И ще тръгнете просто така.

-          Да. Вече знам какво ще направя.

-          Кажете ми.

-          Ще поема контрола в свои ръце. Всеки знае какво да направи, още щом отвори очи от сън, при всяко вдишване. Просто всеки също така го е страх от провал, от необичане.

-          А вас вече не ви е страх, така ли?

-          О, напротив. Страх ме. Но това не бива да ни спира, нали?

-          Права сте.

-          Така е. И вие трябва да направите същото. Кажете му го, какво ще изгубите?

-          Да кажа какво на кого?

-          Това, което чувствате, всичко. Напишете му го. Доброто, лошото, едва ли ще промени повече нещата.. животът е прекалено кратък.

-          Но ..

-          Не ми казвайте, че и вас ви е страх?

-          Не, но ..

-          В живота няма ‘но’. Има тук и сега. После може да е късно. Казах ви, тръгвам!

-          А вие какво ще правите?

-          Ще ви кажа следващия път, когато разбера.

-          Значи не знаете къде отивате сега?

-          Не, но ще намеря отговора. Благодаря ви.

-          Няма защо.

-          И вслушайте се в собствените си съвети, казват за вас много повече, от колкото си мислите. Може би крият вътрешни ви желания. Не мислите ли?

-          Да, но .. чакайте! - но тя вече беше затворила вратата от външната й страна ...