Хм..

Странности ми се случват напоследък.
Осмислям ги. Веднъж. И пак. И пак. Но не ми се получава нещо, и отговорите отново ми бягат.
Цял следобед се търкалям в леглото, а мислите не искат да изплуват от главата ми, и сякаш са ме задръстили вътрешно. Наистина така се чувствам. Буквално.
И сега летя нагоре и нагоре, а в следващия миг се сгромолясвам.
Все пак си мисля, че знам до някъде каква е причината.
Просто не искам да я кажа, защото тогава ще ми се
наложи да осъзная, че е истина ..
(мисля си, че съм влюбена)

По детски

(пролетно)

Казвали са ми, че малките

неща осмислят живота.

Казвали са ми, че правят

хората щастливи. Че

малките неща често ги забравяме,

а не трябва, защото са важни.

Карат ни да се усмихваме,

да трептим вътрешно,

да живеем. Това, 

което искам да ти кажа е,

че аз съм мъничка 

точно като дете, но тебе

обичам с ялото си мъничко

детско сърце...

По случай 'Мис и мистър пролет' 2012г. 

Научих

Научих как се пише 'любов'.
И как се произнася също:
л-ю-б-о-в.
Научих я как се описва
и къде се намира.
Научих се да я взимам,
и 'моя' да я наричам.
Научих я как се отглежда
и как се прибира,
грижливо, уютно,
у дома, на дивана.
Научих се как да я гоня,
и пак да я връщам, отново.
Научих се и без нея как може
или пък не може.
Научих се на всичко, без едно,
да я разпознавам от далече,
че това с теб любов не е било,
а нещо друго ..

Тя

Тя е красива,
а все с идиоти се занимава.
И умна е,
а все на тъпаци попада.
И щастлива е,
но май сама се заблуждава.
Знае за всеки,
но за себе си не,
че може би
нещо повече заслужава.

***

Недооценена явно била е,
или пък самотна,
може и смелост
да не и достига,
а може би друго.
Тя мисли си,
че празна е вътре,
но изгаря.
Не, не друго,
а сърцето й,
що в ада
самичка
изпраща
...

Образ

Твоят образ беше
нейде там забравен
в дълбините на душата ми.
Но изплуваш ти все
неканен, гостенин
на любовта ми.
Настаняваш се удобно,
саботирайки живота ми,
мрънкаш и говориш
злобно
за новия мъж в живота ми.
Твоят образ,
тъй далечен вече,
настанява се отново
във главата ми.
Тебе търся постоянно,
сравнявам те с всеки нов
в живота си.
Прокле ли ме ти
или ме обича,
че тъй определи
за мене,
вечна робиня аз да бъда
на твоят образ и на
душата си.

нещо грешен си ми напоследък

и обърнат наопаки.

не че нещо друго,

просто ми е жал за себе си,

че се моля за обичане.

Част от душата ми

Чувствам се празна,

не че има защо.

Той отдавна си тръгна,

замина ...

някъде, с някоя.

Тя е вече щастлива,

намери пристан

тъй желан.

Те са добре и са

здрави,

на това се надявах

и желах.

Всъщност всички 

добре са,

нямам причина

да се чувствам така.

Просто си мислех,

че мога без тях.

И сама.

Но не,

те вече са част

от моята душа ...

На кратко

''Пак ще има за какво да пишеш. Тъгата не идва само от любовни проблеми, тя винаги

е някъде в нас и само си търси повод да ни скапе настроението.'' (Mistery)

Тогава може би не съм тъжна, нито пък щастлива както казвам. Тогава може би съм празна,

както ми казват. Тогава може би положението е много по-зле, от колкото си мислех, защото да

си празен означава, че вече няма надежда: за днес, за утре, за него, за мен .. И май пак

се връщам на старата тема, че той ми липсва. Така е, когато най-неочаквано 

той се завръща .. но се питам къде беше той, когато болеше..

къде беше?! 

Daydream

Сънувате ли често някого? Кого?
Този, на когото сърцето си сте обрекли или някой непознат? Някой, който едва познавате или някой приятел или пък другар? Питали ли сте защо точно той се появява в най-съкровените ви и скъпи часове? Или пък защо точно той се появява нейде там неканен, нежелан?
Чела бях някъде, че сънуваш този, който смисля те, който мисли за теб през деня. Чела съм, но не вярвам на думите, който струват ми се лъжа. Аз всяка нощ сънувам те и те мисля през деня. Ти дали мен сънуваш ме в късните часове на нощта?
Но не вярвам вече на всяка дума, предпазвам се сама. Дори и да мечтая денем, аз знам непосилно е да повярвам в твоята поредна лъжа. Липсвам те неописуемо, липсвам те сега.
Но пък ти не знаеш какво е чувството, защото живееш в своя свят от лъжа.

Ще бъда

Наскоро музата ми си отиде.. заедно с тъгата. Бях чела някъде из блоговете, че вървели ръка за ръка. Май наистина има логика. Щастливият човек не пише, той само се усмихва и смее, а очите му греят. Тъжният пише. Когато е сам и неразбран, когато сълзите парят на очите му и сърцето стене само. Тъжният пише, защото има прекалено много и прекалено силни емоции, които не може да овладее. Тъжният пише, защото има нужда да сподели.

А аз вече не съм тъжна. И разбрана съм си от приятелите, вече и от себе си. Знам какво искам, защо и как. Доволна съм, постигам, успявам.

Едно обаче ми тежи на сърцето, че не съм сигурна винаги в себе си и не винаги се боря за това, което искам. Все бързо се отказвам. Не съм сигурна дали смелостта не ми достига или желанието, а може би пък е шанса .. не знам, но ще разбера и ще ти кажа. Ще го променя! Защото знам, че някой ден ще бъда ..

* това, което съм
* това, което мога

* това, което искам и желая ..

А до тогава лек ден и много усмивки :)) .. аз ще бъда тук и ще се уча. Не! Не на друго, а на живот ..