четвъртък, 15 декември 2011 г.

До Коледата

Скъпи Дядо Коледа,
тази година при мен не се отбивай.

Защото всяка година не ми носиш хубави подаръци. Само разни случки и тежки уроци.
Вече по белезите ме познаваш, когато наближи времето, отново да ми дойдеш на гости.
Познаваш ме по-сълзите, по-хлипанията и плача късно нощем. Познаваш ме по тъмните сенки сутрин и зачервените очи.

Не, не идвай тази година, ако не ми носиш хубав подарък. Вече получих урока си тежък. За цял живот ще ми остане. Разбитото сърце не се поправя. Не се разбива и отново. Може само сладки да ми донесеш, един два шоколада, да се подсладя в онази вечер, когато ти на другите ще носиш наслада.

Тази година пиша до теб, но на Коледата ще си пожелая, щастие и мъничко късмет, за да мога него да забравя ..

вторник, 6 декември 2011 г.

Опит



   Много мразя да започвам отначало.
Още щом застана пред празния лист с чашата кафе ме обзема една празнота, която е свидетел на това, че не знам как да подредя живота си. Започвам да губя думите си, да ги повтарям и да увъртам, когато забравя какво точно съм искала да кажа. А книгите мен чакаха. И работата, и агентката, и той ..

Лежах там и гледах през прозореца. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и започваше бавно да се плъзга нагоре по бедрата ми. В стаята беше топло. Навън сигурно върлуваше страшен студ, беше есен. Листата, пожълтели и полумъртви с последни сили се крепяха по дърветата. Сякаш се молеха да не паднат никога, защото знаеха, че приключението им тепърва щеше да започне. А неизвестното е страшно. Дали ще си останат в парка, или ще бъдат смачкани от някоя кола, а може би събрани в чували и захвърлени някъде далеч, съдбата невинаги е милостива. Последното листо на клона до прозореца се залюлq на вятъра и полетя. Потреперих при мисълта колко ли е самотно. И че беше време да се прибирам.
Топли ръце обгърнаха по-плътно тялото ми. Мъжки глас се обади в здрача:

- Студено ли ти е?
- Не. – искаше ми се да кажа, че когато съм до него, сърцето ми винаги е топло, но така и не събрах смелост. Понякога ми се искаше да започна живота си отначало, да пренапиша нашата история, но дори и в мигове като тези, когато рисувах сценариите в главата си, ми беше пределно ясно, че просто нямахме наш предначертан път. – Стана време да се прибирам. Не бива да оставам по-дълго. – затворих очи и се сгуших още по-плътно, за да заглуша следващата тръпка, избликнала някъде дълбоко в мен. За миг си пожелах да ме спре. Да пожелае да остана. Наивна ли бях? Или просто жена?

- Така е. Няма време. Тя скоро ще си дойде. – отвърна сухо и се загледа през прозореца. Протегна ръка и ни покри през глава с одеялото. Погали с пръсти бузата ми и повдигна брадичката ми, за да ме целуне. – Остани още пет минути, моля те.
Затворих очи, а той ме целуна по челото. Сгуших се в прегръдките му. Не ми се ставаше, а чувствата бушуваха в мен. Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Бутнах одеялото и скочих от леглото. Тръгнах да се обличам, но той ме изпревари и ме прегърна в гръб.

- Още пет минути, забрави ли?
- Не съм, но е време. Не искам да ти създавам неприятности, а знаеш, че и мен ме чакат. Работата вече не става за оправдание. Защо просто .. – искаше ми се да го погледна, да му предложа да останем заедно, да избягаме , да зарежем всичко в този град, но отказа му, който щеше да последва ме ужасяваше до смърт. – зарежи. Ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата.

- Така е. – потвърди той и ме пусна. – Върви. До следващия път.
Навлякох набързо дънките и ризата си и изхвърчах на вън в студеното утро. Вятъра разроши още повече косата ми, а няколко коли кривнаха от пътя си, когато изхвърчах на улицата. А сега какво? Да се прибера у дома ли? Където ме чакаше един живот, който отказвах да разбера...



Той не се обади през следващите дни.
Не се обади пред следващите три седмици. Отказвах да разбера причините. Не исках и да си измислям такива, не исках да се заблуждавам. Може би тогава приключи нашата история, но може би тогава, и само тогава, започна началото на моя нов живот. Преди години една нумероложка ми беше казала, че живота ми ще се обновява на всеки седем години, а и вече беше настъпило отново времето. След месец и половина имах рожден ден. Ставах двадесет и четири годишна успешна кариеристка, напълно провалила се в личен план. Кой би се вдъхновявал от Кари Брадшоу и би си хванал приятел с облаги с мисълта, че няма да се влюби в него? Кой не би? Бяхме си обещали, разбрали, казвахме си, че не се обичаме, но в погледа му, в усмивката му и начина, по който ме целуваше по челото аз знаех, знаех, че е нещо повече от привидното. Ние не правехме само секс, правехме любов. Отдавахме се един на друг, а останалия свят не беше от значение.

Не се случваше за първи път да не ме потърси за известно време. Имало е такива периоди по време на три годишната ни неофициална връзка. Но сякаш този път беше различно, чувствах се празна, все едно се разделяхме. А може би трепета в сърцето ми правеше дните още по-мъчителни. Знаех, че не постъпвам добре. Всяка нощ у дома ме чакаше човек, който беше лудо влюбен в мен, или в парите ми. Не бях съвсем сигурна в кое от двете, но ме чакаше, търпеше. Мен, капризите ми, настроенията ми. Но не означаваше нищо. Бях прочела някъде ‘любовта или я има или я няма. И ако я няма, то трябва да имаш сили да си го признаеш’. Аз обаче нямах. Оправдавах се постоянно, не давах обяснения и отивах при моята тайна любов. Той не искаше нищо. Само мен. 

Нямаше значение, че прекарвахме времето си заедно в някой мизерен хотел или навътре в гората. Независимо дали бях облечена със скъпия си костюм или с дънки и тениска, на него не му правеше впечатление. Не се отказваше от протритите си дънки и спортната кола, не протестираше срещу високите ми токчета или грима ми, не ме упрекваше, че не си лягам нощем, защото съм стояла над документите, или пък съм прекарала времето си в някой задимен бар. Беше му все едно. Казваше ми, че има значение времето ни само тук и сега. От нас двамата. Ако някой знаеше за връзката ни, щеше да каже, че не сме един за друг. Два свята различни, че аз заслужавам повече. Повече какво? Претенции, че трябва да се боря, претенции за пари? Не. Нищо, че можех да стигна върха, а той дъното. Нищо, че от време на време аз отсядах в скъпи хотели, а той в затвора. Нищо. Приема се, след време.

Не го наричам преглътната гордост, а любов. Не обичаш, защото има за какво, обичаш, защото е така. Без причина, без определения. Без смисъл. 



неделя, 4 декември 2011 г.

На кратко






Тя беше мъничка 
и обичаше точно като дете,
но него, знайте, обичаше
с цялото си детско сърце
...

събота, 3 декември 2011 г.

Малко спомени в сегашно време

Някои хора странно ме поглеждаха. и подминаваха.
Забелязах как една кола намаля и започна да се движи заедно с мен.
А аз четях и се намирах в един друг свят. Не преглеждах страниците подред, по-скоро на късмет .. една след друга думите бавно пропълзяваха около сърцето ми и го обгръщаха. Усетих, че за момент спрях да се движа. огледах се. седнах на една близка пейка, за да си дочета.
не прочетох всичко. нямаше и нужда.
Единствената дума, която ми идваше като описание беше: вдъхновение ..
измръзвах, беше време да си ходя. сграбчих чантата и погазих няколко зелени стръкчета трева, докато бързах през градинката. нетърпение.
исках да пиша. да споделя. идеи. мисли. чувства.
захвърлих якето. стоплих си чаша вода. усетих мириса на горещото кафе.
седнах пред компютъра, но когато се появи белия лист .. всичко замлъкна.
уморена, едва дишах. явно много съм бързала. явно много съм се вдъхновила, щом взех единадесет етажа на един дъх .. щом оставих гледката в парка и пожалих няколко стръкчета трева. явно много съм чувствала.
но си спомних нещо, имаше една двойка на близката пейка. ако бях фотограф щях да ги снимам. ако бях художник в цветове щях да изразя любовта им. и писателка не съм (все още) но само с думи мога да изразя чувството.
влюбена. разбрана. не в зимата, не в любовта. в думите (съм).
и в книгата.

<< малко ТОЙ, малко АЗ, малко НИЕ >> 



"любовта променя.
дори когато е с малка буква, на седмица живот, на 
километри разстояние.
дори тогава нещо в сърцето се променя. за по-добро.
и внезапно всичко придобива смисъл.
без да задаваш въпроси и без да чакаш отговори.
просто знаеш.

и да, няма невъзможна любов.
има непожелана."
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...