четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Сънища















Какво сънуваме?
Вътрешни терзания и страхове? Желание?
Защо сънуваме?
За да боли, да осъзнаем, преди да е късно?
Преди да нараним?
Или пък, за да научим какво е онова,
що тайно искаме.

Къде сънуваме?
Под завивките у нас?
Или пък в ръцете на любимия?
Нима сме защитени от нараняване,
там в приказния свят.
И сме само цветя и пеперуди,
няма студ, ни мраз, ни глад.
Нима ще можем да не видим,
туй що най-много ни боли
и причината, и другата,
за която роним, не една сълза,
не две, не три.

Нима в съня си ний не ходим винаги
при най-любимите?
Нима това не е подарък,
нима не е и ад?
За отговорите аз нехая,
не искам и да знам!
Боли ме от снощи, зная,
онова нещо вътре в мен,
че с теб прекарах само
в сънищата си нощта.

Боли ме за това,
че ти до мен не беше да се сгуша,
да ти излея моята душа.
Боли ме за това,
че те обичам толкоз много,
а ти не нехаеш ..
Боли ме, че влюбя ли се,
ще те обичам до вечността.


четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Lost

'Lost' като сериала, само че не толкова като на филм.
Мисля си, че промяната настъпва не с времето, а с осъзнаването. Годините нямат значение, опита има. Желанието също. Той има значение.
Изгубена съм в мислите си по него. В желанието си да гледам денонощно очите му.
Навярно той ще прочете. Надявам се.
Искам да знае, че го обичам.
Тази вечер не му го казах, но пък го прошепнах по въздуха.
Звездите ме чуха. Небето заплака от щастие. Луната се сгуши в облаците.
Всичко притихна. Улиците заглъхнаха. Мълчат.
Наслаждават се. Тази зима е любовна.















Захаросано ми е. Боли ме корема от шоколад.
В главата ми се вихри захарен памук.
Пеперуди плуват из цялото ми тяло.
Най-голямото ми съжаление, че бях спряла да пиша,
заради онези другите.
Изкуствените и пластмасови.
Без сърца.
Той пък е истински и ме вдъхновява.
Не само за писане, а и за живот.
Топя се в прегръдките му.
И ледът във мене също.

И все още се надявам да чете ..
иска ми се да знае, да е сигурен ..
да не се съмнява.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...