Изход

В град, малък като моя, където всяка история се знае от всеки. И всяка нова случка се носи от уста на уста, всичко вече е толкова еднообразно. 

На 7 си мислиш, че животът е прекалено тежък и да започнеш училище е като да влезеш в затвор.

На 10 си мислиш, че свободата да те пускат около блока е най-голямата привилегия някога.

На 15 знаеш, че има живот, който те очаква и бързаш да го опиташ.

На 16 се опияняваш от кафетата и цигарите. Бързаш да научиш всичко за всеки и да се запознаеш с нови хора. Хващаш първото си гадже с ясната мисъл, че ще е нещо сериозно. Обаче забравяш, че може да те наранят. Разбиват ти сърцето.

На 17 си мислиш, че си пораснал човек. Градът те задушава. В дискотеката са само деца, а ти нали си голям. Разбираш, че кафето не е най-доброто място за среща. Разбираш, че да научиш най-новата клюка не е голяма привилегия. Осъзнаваш, че всички тези истории са изиграли лоша шега на някого, чак когато ти си под обстрела на 'новото поколение'. И се опитваш да се скриеш и да избягаш от този изкуствен свят. Чудиш се 'как, те не разбират ли?! грешно е!' и се ваеш и чудиш, но няма изход. 

Мислиш си 'светът ще свърши в този малък град'. А ти остава още цяла година в него и не знаеш как ще издържиш. Но все още не си осведомен, че после неистово ще ти липсва. Домът, семейството, приятелите (малкото останали такива) и онези до болка познати места. И сигурността, тя най-вече.

И докато осъзнаваш всички тези неща, разбираш, че за момента няма изход. Той отново се беше оказал прав. Колкото и да го мислиш, си в капан. В капана на съвремието, на хората, на клюките. И думите, все още кънтящи в ушите ти: 

'в този малък град, единственото, което може да се случи, е да се влюбиш.'