петък, 28 октомври 2011 г.

Почти, но не напълно

Знаеш ли, че напоследък не се чувствам добре?
Минаха ми периодите на осъзнаване, на любов към света, мина и тъжния период, просто реших да не пиша за него. Сякаш всеки ден тази седмица беше изграден от един напълно различен свят, с различни емоции, с различни случки. Ама като че ли имаха и нещо общо.. 
Тази вечер отново бях с него. Не, не мъжа с главно М. Просто с него. Този който обичам почти, но не напълно .. Моята дневна доза лудост. Пъстрата част от сивото ми ежедневие. Необичайната среща вечер.


Дали е възможно и аз не знам. Но обичам да прекарваме времето си заедно. Да делим възглавницата, да се държим за ръце и да си говорим мили думи, да танцуваме на поредната романтична песен (сами в стаята). Обичам да се сгуша в якето му, докато стоим на пейката в парка и си говорим за бъдещето, нашето бъдеще (което никога няма да се сбъдне). Харесва ми как разказва историите си, така колоритно (на моменти започвам да се чудя дали не съм била и аз там), а после да ги описвам в своите разкази. Обожавам, когато ми сподели поредната пакост, а аз я опиша в рими. Или когато каже нещо мило, с което ме провокира отново да пиша (като сега). Покрай него се уча да бъда по-щастлива, по-жизнена. Не защото винаги ми е такова настроението, просто той знае как да ме разсмее .. и как да избърше сълзите ми в тъжните моменти. 

Той не ме обича, всеки го знае (или може би само ние) и това е сигурно, като това, че слънцето вечно ще свети и ще се сменя с луната. Сигурно е, и може би поради тази причина още се навъртам наоколо. Мразя, когато хората се променят заради чувствата си. Загърбват приятелства, губят близки, пълна промяна на характера .. а и се налагат едни такива ограничения (не са за мен). При нас не е така. Различно е. Неопитомено. И ми харесва.

Той е неизживяното ми детство, с онези пакости, които аз съм пропуснала да направя. Той ги е свършил, и аз се чувствам завършена. Той е онези мои неосъществени мечти, за които се е погрижил и сега вече са негови (подарих му ги). Той е онази подкрепа, която изгубих някъде по пътя на израстването си. Той е загрижения поглед, които винаги съм търсила. И любовта, която почти имах, но не и напълно ..

Ние сме заедно, но и не сме. Едва ли ще го разбереш. 
Не мога и да ти го покажа. Ти сам ще трябва да съзреш. Не бих го оставила. Не бих го загърбила. Дори и нова любов да почука на вратата ми, той ще ми помогне да я отворя и да я приема. Ще ми помогне да премахна всички резета и да сваля тежките вериги. Ще ми помогне отново да я почувствам .. Сложно е. 

И приятно. Мен ме устройва. Себе си съм. 
Цяла, завършена .. щастлива.
С него до себе си. 




Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...