Скъпи Дядо Коледа, тази година при мен не се отбивай.
Защото всяка година не ми носиш хубави подаръци. Само разни случки и тежки уроци.
Вече по белезите ме познаваш, когато наближи времето, отново да ми дойдеш на гости.
Познаваш ме по-сълзите, по-хлипанията и плача късно нощем. Познаваш ме по тъмните сенки сутрин и зачервените очи.
Не, не идвай тази година, ако не ми носиш хубав подарък. Вече получих урока си тежък. За цял живот ще ми остане. Разбитото сърце не се поправя. Не се разбива и отново. Може само сладки да ми донесеш, един два шоколада, да се подсладя в онази вечер, когато ти на другите ще носиш наслада.
Тази година пиша до теб, но на Коледата ще си пожелая, щастие и мъничко късмет, за да мога него да забравя ..
Много мразя да започвам отначало.
Още щом застана пред празния лист с чашата кафе ме обзема една празнота, която е свидетел на това, че не знам как да подредя живота си. Започвам да губя думите си, да ги повтарям и да увъртам, когато забравя какво точно съм искала да кажа. А книгите мен чакаха. И работата, и агентката, и той ..
Лежах там и гледах през прозореца. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и започваше бавно да се плъзга нагоре по бедрата ми. В стаята беше топло. Навън сигурно върлуваше страшен студ, беше есен. Листата, пожълтели и полумъртви с последни сили се крепяха по дърветата. Сякаш се молеха да не паднат никога, защото знаеха, че приключението им тепърва щеше да започне. А неизвестното е страшно. Дали ще си останат в парка, или ще бъдат смачкани от някоя кола, а може би събрани в чували и захвърлени някъде далеч, съдбата невинаги е милостива. Последното листо на клона до прозореца се залюлq на вятъра и полетя. Потреперих при мисълта колко ли е самотно. И че беше време да се прибирам.
Топли ръце обгърнаха по-плътно тялото ми. Мъжки глас се обади в здрача:
- Студено ли ти е?
- Не. – искаше ми се да кажа, че когато съм до него, сърцето ми винаги е топло, но така и не събрах смелост. Понякога ми се искаше да започна живота си отначало, да пренапиша нашата история, но дори и в мигове като тези, когато рисувах сценариите в главата си, ми беше пределно ясно, че просто нямахме наш предначертан път. – Стана време да се прибирам. Не бива да оставам по-дълго. – затворих очи и се сгуших още по-плътно, за да заглуша следващата тръпка, избликнала някъде дълбоко в мен. За миг си пожелах да ме спре. Да пожелае да остана. Наивна ли бях? Или просто жена?
- Така е. Няма време. Тя скоро ще си дойде. – отвърна сухо и се загледа през прозореца. Протегна ръка и ни покри през глава с одеялото. Погали с пръсти бузата ми и повдигна брадичката ми, за да ме целуне. – Остани още пет минути, моля те.
Затворих очи, а той ме целуна по челото. Сгуших се в прегръдките му. Не ми се ставаше, а чувствата бушуваха в мен. Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Бутнах одеялото и скочих от леглото. Тръгнах да се обличам, но той ме изпревари и ме прегърна в гръб.
- Още пет минути, забрави ли?
- Не съм, но е време. Не искам да ти създавам неприятности, а знаеш, че и мен ме чакат. Работата вече не става за оправдание. Защо просто .. – искаше ми се да го погледна, да му предложа да останем заедно, да избягаме , да зарежем всичко в този град, но отказа му, който щеше да последва ме ужасяваше до смърт. – зарежи. Ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата.
- Така е. – потвърди той и ме пусна. – Върви. До следващия път.
Навлякох набързо дънките и ризата си и изхвърчах на вън в студеното утро. Вятъра разроши още повече косата ми, а няколко коли кривнаха от пътя си, когато изхвърчах на улицата. А сега какво? Да се прибера у дома ли? Където ме чакаше един живот, който отказвах да разбера...
Той не се обади през следващите дни.
Не се обади пред следващите три седмици. Отказвах да разбера причините. Не исках и да си измислям такива, не исках да се заблуждавам. Може би тогава приключи нашата история, но може би тогава, и само тогава, започна началото на моя нов живот. Преди години една нумероложка ми беше казала, че живота ми ще се обновява на всеки седем години, а и вече беше настъпило отново времето. След месец и половина имах рожден ден. Ставах двадесет и четири годишна успешна кариеристка, напълно провалила се в личен план. Кой би се вдъхновявал от Кари Брадшоу и би си хванал приятел с облаги с мисълта, че няма да се влюби в него? Кой не би? Бяхме си обещали, разбрали, казвахме си, че не се обичаме, но в погледа му, в усмивката му и начина, по който ме целуваше по челото аз знаех, знаех, че е нещо повече от привидното. Ние не правехме само секс, правехме любов. Отдавахме се един на друг, а останалия свят не беше от значение.
Не се случваше за първи път да не ме потърси за известно време. Имало е такива периоди по време на три годишната ни неофициална връзка. Но сякаш този път беше различно, чувствах се празна, все едно се разделяхме. А може би трепета в сърцето ми правеше дните още по-мъчителни. Знаех, че не постъпвам добре. Всяка нощ у дома ме чакаше човек, който беше лудо влюбен в мен, или в парите ми. Не бях съвсем сигурна в кое от двете, но ме чакаше, търпеше. Мен, капризите ми, настроенията ми. Но не означаваше нищо. Бях прочела някъде ‘любовта или я има или я няма. И ако я няма, то трябва да имаш сили да си го признаеш’. Аз обаче нямах. Оправдавах се постоянно, не давах обяснения и отивах при моята тайна любов. Той не искаше нищо. Само мен.
Нямаше значение, че прекарвахме времето си заедно в някой мизерен хотел или навътре в гората. Независимо дали бях облечена със скъпия си костюм или с дънки и тениска, на него не му правеше впечатление. Не се отказваше от протритите си дънки и спортната кола, не протестираше срещу високите ми токчета или грима ми, не ме упрекваше, че не си лягам нощем, защото съм стояла над документите, или пък съм прекарала времето си в някой задимен бар. Беше му все едно. Казваше ми, че има значение времето ни само тук и сега. От нас двамата. Ако някой знаеше за връзката ни, щеше да каже, че не сме един за друг. Два свята различни, че аз заслужавам повече. Повече какво? Претенции, че трябва да се боря, претенции за пари? Не. Нищо, че можех да стигна върха, а той дъното. Нищо, че от време на време аз отсядах в скъпи хотели, а той в затвора. Нищо. Приема се, след време.
Не го наричам преглътната гордост, а любов. Не обичаш, защото има за какво, обичаш, защото е така. Без причина, без определения. Без смисъл.
Някои хора странно ме поглеждаха. и подминаваха.
Забелязах как една кола намаля и започна да се движи заедно с мен.
А аз четях и се намирах в един друг свят. Не преглеждах страниците подред, по-скоро на късмет .. една след друга думите бавно пропълзяваха около сърцето ми и го обгръщаха. Усетих, че за момент спрях да се движа. огледах се. седнах на една близка пейка, за да си дочета.
не прочетох всичко. нямаше и нужда.
Единствената дума, която ми идваше като описание беше: вдъхновение ..
измръзвах, беше време да си ходя. сграбчих чантата и погазих няколко зелени стръкчета трева, докато бързах през градинката. нетърпение.
исках да пиша. да споделя. идеи. мисли. чувства.
захвърлих якето. стоплих си чаша вода. усетих мириса на горещото кафе.
седнах пред компютъра, но когато се появи белия лист .. всичко замлъкна.
уморена, едва дишах. явно много съм бързала. явно много съм се вдъхновила, щом взех единадесет етажа на един дъх .. щом оставих гледката в парка и пожалих няколко стръкчета трева. явно много съм чувствала.
но си спомних нещо, имаше една двойка на близката пейка. ако бях фотограф щях да ги снимам. ако бях художник в цветове щях да изразя любовта им. и писателка не съм (все още) но само с думи мога да изразя чувството.
влюбена. разбрана. не в зимата, не в любовта. в думите (съм).
и в книгата.
<< малко ТОЙ, малко АЗ, малко НИЕ >>
"любовта променя.
дори когато е с малка буква, на седмица живот, на
километри разстояние.
дори тогава нещо в сърцето се променя. за по-добро.
Случва се да улувиш потока й от думи, тогава се чудиш как може да е луда по Бате Сашо .. после виждаш опитите й да изрази настроението си в цветове .. губиш се в усмивката й.
Гледаш я наивно и се чудиш как са се поместили толкова много чувствa в толкова малко момиче.
Улавяш някоя пусната дума, хващаш се за нея, онемяваш .. търсиш още. И още една, и още една. Образува се изречение, мъчиш се да схванеш. Опитваш се да я разбереш .. и когато вече вдигнеш поглед в опит да се обосновеш, оглеждаш се и нея .. я няма. Тя си е тръгнала.
Съзираш я някъде в далечината, търчи след цветна пеперуда, после гъделичка някой слънчев лъч. Говори си с вятъра. И използва нецензурен език срещу Св. Валентин. Тя винаги върви по пътя си, не спира. Раздира сърца, но продължава.
Смесва се с тълпата, но и изпъква .. щом видиш изрисуваните и ръце.
Не се опитвай да я уловиш. Като вода, тя ще се изплъзне между пръстите ти, и ще продължи да тече. Не се опитвай да я упитомиш, ще я направиш нещастна. Просто .. тръгни с нея, настигни я, бъди до нея ..
Официално се прехвърлям при хората с тъжни сърца. Тъжна съм.. и имам само десет свободни минутки преди да започна да уча. Вече не е слънчево и е много студено, а вятъра злобно си играе с последните есенни листа. Май всичко е тъжно, не само аз ..
Тъжно ми е, защото го пуснах да си отиде. Не ми е здравословен, не ми помага. Дърпа ме назад, знам, че заслужавам нещо по-добро. И все пак се чувствам зле. Мислех си, че никога няма да позволя да се влюбя отново, да разбият сърцето ми, но ето, че се случи. Отново. Не беше толкова епично, нито толкова болезнено, може би вече съм свикнала, или съм пораснала достатъчно, за да приемам нещата стоически. Беше любов, и доверие, и взаимност. Бяхме цели, само 'ние' .. но живеехме в различни светове. 'Ние се обичаме еднакво спрямо другите .. но различно спрямо нас двамата. Никога не ще се сбъднем изцяло.'
И за друго ми е тъжно. Че заради него се промених, а той не успя. И аз не исках, обичах го такъв какъвто е. Но болеше, когато не ме ревнуваше, болеше, когато не ми вярваше. Болеше най-вече, защото аз го правех .. а той ме лъжеше. 'Нездравословна любов' го кръстиха някои мои приятели. Но обичаш ли .. няма връщане назад. Сърцето не се затваря толкова лесно като входната врата. А как ми се искаше.
Дори и снимки не искам да слагам, ще са тъжни. Като мене, а аз не искам да се чувствам така. Как да го опиша? Разбиране е, примирение. Знаех, че така ще се получи, просто не толкова скоро. Може би ако ни бяха дали още мъничко време.. може би тогава щеше да е друго ... но е само 'може би', нали знаеш, не е сигурно ...
Те живеят под един покрив, но различни животи. Споделят няколко стаи, но различни възгледи.
Използват един компютър, но различни методи в живота. Налага им се да правят едни и същи неща всекидневно, но по-различен начин. Те имат кръвна връзка.
Животът ги беше направил различни.
Него опитоми, направи го кротък, примирен и точен. Обичаше точните науки, компютъра беше стихията му, числата редовно го преследваха. Пестелив, пресметлив и ясен. Знаеше точно какво, кога и как го иска. Обичаше романтиката и филмите, подбираше случките си в живота така, както подбираше и думите си пред хората. Не споделяше много, дори никак. Намираше отдушник в някоя книга или в готвенето.
Той получи най-доброто, чар, спокойствие и мир. По-лесните уроци, но опита и от най-тежките (да), така беше. Но се спотайваше някъде там и ги преглъщаше, малко по-малко всеки ден, докато спомена не се заличи напълно и не заприлича на сън ..
Той беше идеалния и тя се надяваше да не разбият сърцето му ..
При нея стана по друг начин.
Беше дива, необуздана, като вятъра .. раздвоена, неспокойна, различна. Беше всичко и нищо, изпитваше луда страст към животните, но никога не позволяваше някое от тях да стъпва в тях. Понякога беше замислена и уравновесена, друг път изпадеше в една от нейните буйни разливи на чувства. Крещеше, чупеше, викаше и знаеше, че някой път ще каже нещо, което не трябва (както често ставаше), но не можеше да се спре. Трябваше да излее част от себе си на вън, защото вътре вече нямаше място.
Често получаваше най-суровите уроци и най-силните шамари от съдбата. Изпитваше и преживяваше неща, които малко хора щяха да разберат, малко хора щяха да усетят през целия си живот. Но не се отказваше. Някои казваха, че е упорита като магаре, други, че е глупава, но само тя си знаеше. Никога не се предаваше. В някой моменти си спомняше всъщност колко е незначителна и каква малка частица представлява от кръговрата на живота, но бързо забравяше, защото беше много повече разсеяна, от колкото незначителна.
За нея можеш да пишеш вечно, и пак няма да ти стигнат думите. Можеш да я сравниш и с буря и с бриз, с тигър, но и с котенце. Тя не омръзваше. Беше различна .. всички я искаха, но тя никой не поиска. Казваха й, че е студена, но той смяташе, че тя просто не е открила някой, който да тича заедно с нея .. нали беше вятър.
Дали живота щеше да ги задържи заедно? .. Сега често се подминаваха в хола, а след години дали щеше да е така и на улицата? Кимваха си, усмихваха се един на друг, уважаваха се, обичаха се до болка. Правеха много един за друг, но тайно. Често гледаха някой филм заедно, но мълчаливо. Имаха кръвна връзка, но бяха толкова различни .. никой не вярваше.
Живота един ден щеше да ги подхване още повече. Той щеше да намери специалната, която да го приеме под крилото си, тя някой, който да лети заедно с нея .. и щяха да се разделят. Но уроците, които бяха научили под този покрив щяха да останат за цял живот. Само те си ги знаеха, само те знаеха чии тежат повече ..
Реших, че трябва да пиша. Да пиша за съдбата и за 'предопределените неща'. Сигурно ви се е случвало да чуете, че щом нещо е отредено да стане, то определено един ден ще се случи. Или пък сте изпитвали чувството, когато видите някой непознат, да разберете, че той ще се превърне в някаква част от живота ви в бъдещето ..
Аз го изпитах. Тази сутрин. На една пейка.
Докато чаках. И докато не чаках. Докато се наслаждавах на слънцето, което по-скоро ме гъделичкаше, от колкото топлеше.. и докато слушах една песен. Една любима песен:
Беше слънчев ден .. случайно те открих и във знак на обич стих ти посветих. И
потърсих с теб забравен бряг на любовта ♥
П.П. И той случайно се яви и ми се усмихна. А сега слънцето ми пее песни, а сърцето ми свети на небосклона .. в този свят студен, в този ден студен .. всичко се промени.
Просто съм щастлива, пуснах щастието си на свобода.
И ако е предопределено пак ще го видя .. на същата пейка, под същото слънце ..
след 7 дена ..
И ако ще говоря за съдбата, то не е ли съдба, че се почувствах щастлива,
след една от най-тъжните вечери в живота ми. Може би 11.11.11 наистина си е свършило работата .. (нищо, че нищо не си пожелах). Може да съм го заслужила .. знаеш ли?
Честно! Кой е мил в тези времена. Всеки си гледа интереса, материалното .. собствения си задник (с извинение). Кой се е заинтересувал как си (наистина как си), да те попита, да те изслуша, да те утеши.
Отговора: Абсолютно никой!
Be nice to people :)
And for what?
Отново питам, защото не мога да открия отговора. Позволяваш им да те опознаят, допускаш ги близо до себе си, правиш ги част от живота си .. но в крайна сметка се оказва, че просто си си проправил по-кратък път към личностното си поражение.
А когато видя това, умирам. Умирам вътрешно ..
Защото ти обичаш тези хора, а на тях не им пука. Питат ме 'теб изобщо грижа ли те е за нещо' .. доказват ми колко абсолютно нищо не правя за тях. А истината е друга.
Подарявам им времето си .. и не само. Подарявам им усмивките си, погледите си, споделям моментите си с тях. Раздавам се цялата на торби, изпълнени с омраза, завист и изгода. Душевния опадък на обществото .. те вече не са хора. Те са банкомати. Нямат очи, а доларчета .. като онези по анимационните филмчета, които щом видят зелено и изпъкват, святкайки. Същата работа.
Защо не разберете, че не ви ги искам?
Просто исках малко от вашето време. Исках мъничко от любовта ви .. напразно съм се надявала. Не! Не мислете, че се бъркам щом пиша в миналото време..
Аз наистина бях до тук.
А пък вас .. Знам ли? Може да ви използвам като светеща неонова реклама пред някой банкомат.
А също и часа ми по философия.
Там учихме за 'идеите' и в какво се състоят те. Че са нещо общо между всичко, цялостия изглед и бля-бля. Не обичам особено училище, няма и да разказвам уроци, но имаше няколко думи на госпожата, които грабнаха вниманието ми:
Защо всички бързаме? На къде? Чакаме да свърши часа, да свърши зимата и да дойде лятото. Искаме си ваканцията отново. Искаме да завършим, да се преместим в друг град. Все чакаме нещо да се случи. Замисляли ли сте се защо е така? И какво означава всъщност?
Живота на хората винаги върви в една посока, всички винаги вървят към края си, към смъртта. Няма друг път. И като бързаме постоянно, това означава, че бързаме да дойде края ни. Въпроса е, че не мислим често за това. Дори прекалено рядко си спомняме, че пропускаме целия си живот в чакане да се случи нещо.
Но пък всички щяхме да сме луди ако мислехме често, че това, което очакваме, всъщност е крайната ни дестинация. Представяте ли си какво би било, ако всяка минута си мислим 'ужас, още една минута по-малко живот' .. всеки час: 'с един час съм по-близо до смъртта си' ..
