Час 1: Меланхолия

-          Меланхолия.

-          Защо никога не използвате истинското си име.

-          Защото съм меланхолия. Цялата.

-          А как се чувствате днес?

-          Вече ви отговорих.

-          А защо не опитате някога истинското си име?

-          Защото то не показва чувства.

-          А защо продължавате да идвате при мен?

-          Защото ми се мълчи.

-          Можете да мълчите и у вас ...

-          Не. Не е същото.

-          Кое е различно?

-          Вие.

-          Аз?

-          Да, Вие. Карате ме да говоря.

-          Но на вас ви се мълчи?

-          Точно така.

-          Кое точно ви заинтригува от сеансите?

-          Нюанса на дивана.

-          Говорите несвързано?

-          Имам несвързани мисли.

-          А защо не се опитате да ги свържите?

-          Защото няма смисъл.

-          Сигурна ли сте? Опитайте. Кажете ми кой е любимия ви цвят?

-          Меланхоличния.

-          Меланхолията няма цвят.

-          Не, но се характеризира с разбито сърце.

-          Да, но това не е цвят.

-          Права сте.

-          Добре, а защо разбито сърце? Вашето разбито ли е?

-          Не. Няма го.

-          Къде е?

-          Вкъщи.

-          Защо е там?

-          Аз го оставих.

-          Защо?

-          Защото е непотребно.

-          Още ли ви се мълчи?

-          Абсолютно.

-          Защо не се опитате да поправите сърцето си?

-          Защото не е в мен.

-          А защо не го вземете?

-          Защото няма смисъл.

-          А осъзнавате ли, че още имате хаотични мисли?

-          Абсолютно.

-          Кой разби сърцето ви?

-          Няма да отговоря на този въпрос.

-          Защо?

-          Защото няма нужда.

-          Но аз ви питам, значи има.

-          Аз.

-          Повторете, моля.

-          Аз разбих сърцето си.

-          Как така?

-          Разбих го. Тръгнах си.

-          От кого си тръгнахте?

-          От тях.

-          От кого?

-          От всички тях. От онзи живот.

-          Защо си тръгнахте?

-          За да разбия сърцето си.

-          Значи сте знаели, че ще се стигне до това и все пак сте го направили.

-          Да.

-          Опишете ми ‘тях’.

-          Те нямат лица.

-          А някаква характерна черта.

-          Не, те са различни.

-          Кои са те, г-це? Наранили ли са ви?

-          Нараняват всекиго.

-          Назовете ги с имена.

-          Страхове.

-          Това ли е?

-          Да.

-          А вас как ви нараниха?

-          Убиха ме.

-          Вас?

-          Надеждата.

-          И това ви накара да разбиете сърцето си?

-          Не.

-          Кое тогава?

-          Той.

-          Каква е връзката?

-          Надеждата ми беше Той.

-          Каква беше надеждата ви, г-це?

-          Наричайте ме Маланхолия.

-          Каква беше надеждата ви, г-це Меланхолия.

-          Че той не ме обича.

-          Значи той не ви обичаше?

-          Обичаше ме.

-          Тогава какъв е бил проблема?

-          Той го разбра.

-          Как така той го разбра?

-          Помолих го да дойде, а той не го направи.

-          Къде го помолихте да дойде?

-          Вкъщи. Бях болна.

-          А той защо не дойде?

-          Защото имаше среща.

-          С кого?

-          С момиче.

-          И вие знаехте?

-          Да.

-          И имахте нещо против?

-          Не. Нямах.

-          Но сте ядосани, че той не дойде?

-          Не съм. Меланхолична съм. Винаги идваше, когато имах нужда.

-          Но този път не дойде?

-          Да. Разбрах, че има проблем.

-          Какъв проблем?

-          Че ме обича.

-          Не смятам това за проблем.

-          Но за мен е.

-          Защо?

-          Защото веднъж след като той разбра, че ме обича, той започна да ме избягва.

-          А защо просто не поговорите.

-          Не можем. За това си тръгнах.

-          Искате да ми кажете, че за това сте си разбили сърцето?

-          Да.

-          Защото той ви е избягвал?

-          Не. Защото си тръгнах.

-          А той нарани ли ви?

-          Да. Започна да ме обича. Осъзнато.

-          Но това е нещо хубаво.

-          За мен не е. Означава, че е време да си тръгна.

-          А защо не останете и не се обичате.

-          Защото не мога. Меланхолия съм.

-          Спрете да го повтаряте. Помислете какво изпускате. Защо не му кажете, че го обичате?

-          Той знае.

-          А защо тогава не сте с него?

-          Защото се страхувам.

-          Защо не преборите страха си?

-          Спрете да задавате въпроси.

-          Още ли ви се мълчи?

-          Абсолютно.

-          А какво ще стане с вас?

-          Няма нас.

-          А ще дойдете ли пак? Часът е почти приключил.

-          Абсолютно.

-          Пак ли ще се представите със същото име?

-          Не.

-          Как тогава?

-          Ще разберете следващия път.

Последна власт

Но ако имах сили да се върна, ти нямаше да си този с последната власт.
Не го казвам напразно. Щом го изричам, значи съм го осъзнала. Позволи ми да обясня..
Разчитала съм на теб в най-трудните си моменти. Обаждала съм ти се, само за да чуя гласа ти. Не, не те лъжа. Така беше. Не можеш да повярваш? Просто не съм ти показвала.
Тъжно е, защото го правех нарочно. Криех от теб, за да скрия и от себе си колко зависима съм станала. А сега, отново изправена пред хоризонта, оглеждам новите земи, които трябва да покоря. Силна съм, но нямам сили да се върна пак при теб. Чудиш се защо?!

В миг на равносметка ми стана ясно, че аз те правех щастлив, но ти мен - не. Обичаше ме такава каквата съм, но никога не ми го показа. Това ме накара да се опитам да бъда перфектна за теб, което изтощаваше. А после се чудех защо съм толкова уморена. И сега .. сега сякаш нищо не е останало от мен, като празна черупка съм. И дори месеците не ми стигат да я запълня, просто защото няма с какво. Оказа се напосилна задача за мен да те забравя.

И тъй като последната власт остана в твоите ръце, исках да си я взема. Но жалкото ми желание водеше към теб, трябваше да се върна, за което нямах сили, да те разлюбя, за да поема контрола в свои ръце. И един ден просто разбрах, че ако някога имам сили да се върна пак при теб, не бих го направила. Защото да се върна при теб е равно на самоубийство. А нямам желание да присъствам на собственото погребение на душата си и на любовта си към теб. Прекалено слаба съм, за да го понеса. За това се отказах, избягах и ти оставих властта над едно разбито сърце.

Но ако имах сили да се върна, ти нямаше да си този с последната власт. 

"Който и да е онзи, в който се влюбиш за първи път, а не с когото се любиш, той винаги ще те разгневява, защото за него никога не можеш да мислиш логично. Може да живееш на друго място, може дори да се чувстваш щастлива, но онзи, който е взел сърцето ти, той има последната дума, последната власт над теб."

Джанет Уинтерсън

Let it be ..

Всички бързаме за своя 'happy end' без да осъзнаваме, че в живота няма край. Всеки край е ново начало, след всяка случка започва нещо ново и всъщност няма финална точка, освен смъртта.
За това вместо 'end' казвайте 'fairy tale'. Приказките са по-дълги и звучат по-истински.
Да се надяваме, че така ще дойде нещо по-добро.

Болест

Когато съм сама имам сила да преследвам мечтите си, да се опълча на възможностите си, да постигна най-доброто. Да съм с теб означава слабост. Слабост в решенията, психиката, в желанията. Да се примирявам с по-малкото, по-незадоволителното, недостатъчното. И знаеш ли защо?! Защото любовта е болест.

Знам, че понякога не съм си самодостатъчна. Кой не иска топла прегръдка или целувка от любов. Но. Любовта е дрога. И кисело зеле. И шоколад. Любовта са имена, много имена, но тя е без лице. Не можеш да я видиш, а само да я разпознаеш. Не можеш да я чуеш, а само да я усетиш. Трудно се хваща, но веднъж заразиш ли се, трудно ще се излекуваш. Получава се наводняване на очните орбити, задушаване в областа на гърдите, буря в цялото тяло. В крайна сметка отшумява с повторно заразяване или с нова рецепта за по-силни успокоителни.

Аз често се влюбвам, това е лесно. Тя също, но и често остава влюбена и болна за дълго време. А на мен бързо ми минава, лесно отшумява. Това е по-страшно, така са ми казвали. Да не можеш да останеш влюбен. И започваш да си мислиш, че щом любовта е болест и покосява всички, то нещо с теб не е наред, щом теб не те прихваща. Не е вярно, просто си различен.

И друго са ми казвали, че чара ми не е в добрината. Че да съм лоша и непокорна по ми отива. Да съм бурна, неовладяна, непримирима. Чара ми бил в красотата, ангелското лице, и дяволското ми сърце. Отивало ми да си тръгвам, да се връщам, да играя. Отивали ми черните дрехи и късите коси. Казват, че така трябвало да бъде. За това съм им била интересна, предизвикателство съм им. И още, нищо, че понякога съм луда, все съм щяла да открия онзи, който да не иска да ме промени. Да ме приеме, незавършена, непоколебима.

Аз тогава пък щяла съм да се променя ..
Да се заразя.

Случайности

Преди време бях писала за една случайна среща в събота и как се надявах от купища сличайности да се получи нещо неслучайно и обмислено (от двама ни). Нищо не се случи. Месеци. В крайна сметка се оказа, че случайностите съществуват, и случайно, всеки път научаваме за тях, точно от някой също така случаен.

Та замислих се за точно този Неслучайния (вече така го кръстих) и как нещо ни събира.

Когато миналата година по същото време си тръгнах,
ти си тръгна с него, и аз останах сама.
Сега, година по-късно, него го няма,
но ти си все още тук някъде.
Как силно те усещам само?
Беше случаен минувач на улицата,
и случайно 'здравей' късно вечер,
вече си ми толкова неслучаен,
че се чудя кога пак ще се срещнем,
ей така, неслучайно.
Съдбата е коварен противник,
трудно ще се бориш срещу нея, 
а плановете й не могат да бъдат променени.
И беше чужд ми, и незнаен, непознат,
далечен и много студен,
беше ми никакъв и често крив,
а днес чувствам те близко,
и сякаш вече няма го онзи студ. 
Споделих ти някой тайни, 
а ти отвори част от теб,
неслучайно явно писах ти,
случайно се запали твоя интерес.
И от невъзможности превърнахме се
в драма, илюзии и една започнала 
прелюдия.
Когато често срещаме се пак така 
случайно .. и често неслучайно чуваме се,
хвърлям ти безброй усмивки
и тихичко вътрешно трептя, 
а твоите очи светят, забележиш ли ме.
А думите май ти бягат, щом се видим,
че тайните си ми казвал си 
и оръжие за твоето сломяване,
в собствените ми ръце
предоставил си..
А ти кога давал си се на момиче?
Не знам, но позволи ми да разбера.
Аз ли ще съм първата в това? 
Позволи ми да те изуча,
да те преследвам, да те опитомя.
Аз не искам ти нищо да правиш,
макар че няма да е честно така,
но усмихвай ми се мило,
дръж ме за ръка,
аз ще бъда тук, 
щом все оставаш непознат
за моята душа .. 

И се чудим дали ще останем все така Случайни или може би съдбата ни е написала своя история. И макар да искам, знам, че историята не е приключила (но и тайно се надявам да продължи, обаче пък грешно е). Чувам се с онзи, с който не съм вярвала някога, че изобщо ще си говоря.. но лесно е, отговора е 'съдба'. С нея се оправдавам (а пък май аз съм виновна, винаги тайно на него се надявам). 


По-чудно е после какво ще стане, сега ми е ясно. После дали ще сме си все още такива. Случайни, необмислени. Пристрастени един към друг, както аз към свободата, а и ти към любовта.
Май за първи път ще разберем друг, освен себе си, и че до корените си сме различни,
но и до болка си приличаме...

С цялата обич,
твоята Случайна също
(надявам се).

нещата, които премълчах ...

- Прекалено много се впрягаш!
- Прекалено много не ти пука! – върна му тя в отговор.
- Не се прави, че нищо ти няма. И двамата знаем колко си наранена.
- Не можеш да знаеш какво чувствам. Ти си този с проблема тук!
- Така ли? Защото ти си тази, която беснее и упорства.
- Защо се правиш, че има значение за теб, след като няма?
- Защото те обичам!
- Едва ли! Просто поредната, си казваш на ум в момента.
- Не можеш да знаеш какво си мисля. – отвърна й той с многозначителен поглед.
- Може би, но зная, че имаш дупка в сърцето си, бездна, която те поглъща всеки ден, малко по-малко, и колкото и да се опитваш не можеш да я запълниш. Но коя ли от леките ти жени и чашите с алкохол би успяла?
- Моят живот не е твоя работа! – ядно подметна той.
- Не ме прекъсвай! Естествено, че е. Но не би разбрал колко обич тая в себе си. Нито пък, че си приличаме повече, от колкото осъзнаваш. И двамата имаме една и съща дупка в сърцата си, която никой друг не би могъл да запълни. Жалко, че не си го признаваш, можехме да постигнем чудеса.
- Още не е късно. – сякаш се молеше той, а тона му стана по-мек. Хвана я нежно за раменете и я погледна в очите. – Нека да започнем отначало.
Тя не помръдна.
- Напротив. Знаеш, ти искаше да съм такава. Твърда, силна. Бях твоето момиче. Вече друга наричаш така. Мислиш ли, че ще го приема. Силните не делят. Нищо! Вярно, по-чувствителна станах, но и по-чувствена, по-слаба на думи, но по-силна на действия, и макар да не знам какво следва, знам едно, вече не искам да си част от моя живот.
- Така е. Промени се. Но винаги има път назад.
- Ти ме промени, но когато дойде време за крайният резултат,  даже не реши да останеш за представянето му. Тръгна си, отиде при твоите евтини жени..
- Не е вярно, просто имах нужда да реша какво искам... – подхвана той, когато осъзна колко силно и неистово вече я губеше.
- Недей, спести си го. Достатъчно сълзи пролях ..
- Но ти никога не ..
- Шш! Тихо. – тя се доближи до него и го прегърна. – Сбогом, мили мой! Винаги ще бъдеш част от мен .. просто не и от живота ми.

Жадувам за онези силните ..

(Не) всеки е имал такива моменти, когато е бил силен прекалено дълго, но вече има нужда от почивка. И си дава този ден на разположение, или може би няколко, а защо не и седмица, месец, два .. когато се отдава на себе си, затваря се, позволява си да поплаче, да се самоунищожава малко и бавно с ясната мисъл, че това е лукс, скъп лукс. И един такъв човек осъзнава, че един ден е длъжен да се изправи, ако не заради себе си, то заради света, около себе си .. а тази мисъл вирее все повече и повече, ден след ден, докато не погълне всичко, и вече нямаш сили да я подтискаш. Това е съвестта, при силните хора..

(Не) всеки е имал такива моменти. (Не) всеки ще ги преживее, някога, някъде. Чудното е, че аз преживях един такъв, макар че съм толкова мъничка. На години, на ръст. 'Малка си на разсъдък - казва мама. - но голяма на живот.' 

Често съм се чудела какво има в предвид. Мисля, че вече знам.

Често правя грешки, едни такива, все огромни, които трудно се поправят. И все по един такъв начин ми разбиват сърцето, че трудно би било събрано отново, често отнема години. Преживявам все едни такива неща, които трудно биха се описали. А и съм ранима (да!), чувствителна и пиша често писма, като по филмите, а и стихове .. И ето ме на, пак на крака, грабя от живота с пълни шепи. Пак съм силната и се боря.

Исках (дълго време) някой да дойде и да ме спаси, както често става, не само по филмите, и в живота съм го срещала. Да се погрижи за мен, да ме пита как съм, да ме хване и да ме вдигне от земята. Явно нямам тази привилегия, може би е характерно за силните. Мислех си често, че не ми се пътува, щом не е с тези, които искам. Не искам успехи, щом не ги споделям с любими хора , и не искам аз да се боря, щом заслужавам (според хората) някой да се бори за мен, поне този път. Но грешала съм и вдигнах поглед една сутрин и си казах: ''край вече, силна съм'' ... изправих се, усмихнах се и ей ме на, цяла, пълна и щастлива, но пак сама. Кой знае? И съдбата може така да ми е отредила ..

И продължавам. Знам, че много върхове покорих, но все ще са останали някакви, по-високи, по-стръмни, но може би по-заслужаващи си от предишните. И нови сърца за разбиване ще открия, за да върна себе си. Може да не е честно, но такава съм и такава си се обичам. И нови места ще намеря, че старите омръзнаха. Знаеш ме, приключенец съм. Любя се с новото. Някъде там из непознатото ще се срещнем. А пък мисля си, че и цел открих си нова, че жадувам за онези силните. Да ги срещна някога, някъде .. да ги зърна поне, да знам, че ги има, че не съм сама ... 

Осъзнаване

Осъзнах се, тази тиха вечер в леглото със стара книга в ръка.
Осъзнах се, че отново съм сама и последните няколко седмици, прекарани на топличко вкъщи, ужасно ми досаждат. И не, не по причина тишината и уюта. А заради мене си ..
По някакъв начин загърбих част от ентусиазма си - за живот, от смисъла си за живеене, от желанието си. Зачетох се ..

После се замислих какво ме вдъхновява.
Пишех стихове, за теб, вдъхновявах се и от свободата, и от порива на вятъра. Пишех разкази за нея, за него, за любовта, за нежността .. Пишех и за птичките, за нас, за мъжа с главно М. Писала съм и за мама, и за себе си..

Осъзнах се, че сега нищо не ме вдъхновява. Живота ми убягваше, някак си. Преди идваше на порции, понякога по-малки, понякога големи, че чак се пренасищах, а сега, сякаш стоях гладна през повечето време. Май бях на диета от хората, от събитията, лъжите.

Осъзнах се, че съм загърбила повечето си мечти. Замислих се дали имам някакви в момента, но по-скоро ги бях пратила в почивка. И себе си бях пратила. Пак бях поела грешната пътека. Пак отлагах бъдещето си за в бъдеще. До кога така!?

Видях снимка на татуса, който копнеех от толкова време. Беше надпис, малък, кратък, съдържателен, така ме описваха всички: Diva ..като онези неспирните, неуморимите, не-кротките. Такава бях, преди, до скоро..
Осъзнах се! Вече не бях.

Някой хора се променяха, заради други. Аз пак се промених, заради себе си. Така осъзнавам колко съм силна (всеки има нужда, а аз съм доста забравена). И заради него бих се променила, ако дойде, един ден. Ако имам търпение да го дочакам, че вятъра пак ме чака да поскитаме, а аз както винаги, пак съм закъсняла ..