Осъзнах се, че отново съм сама и последните няколко седмици, прекарани на топличко вкъщи, ужасно ми досаждат. И не, не по причина тишината и уюта. А заради мене си ..
По някакъв начин загърбих част от ентусиазма си - за живот, от смисъла си за живеене, от желанието си. Зачетох се ..
После се замислих какво ме вдъхновява.
Пишех стихове, за теб, вдъхновявах се и от свободата, и от порива на вятъра. Пишех разкази за нея, за него, за любовта, за нежността .. Пишех и за птичките, за нас, за мъжа с главно М. Писала съм и за мама, и за себе си..
Осъзнах се, че сега нищо не ме вдъхновява. Живота ми убягваше, някак си. Преди идваше на порции, понякога по-малки, понякога големи, че чак се пренасищах, а сега, сякаш стоях гладна през повечето време. Май бях на диета от хората, от събитията, лъжите.
Осъзнах се, че съм загърбила повечето си мечти. Замислих се дали имам някакви в момента, но по-скоро ги бях пратила в почивка. И себе си бях пратила. Пак бях поела грешната пътека. Пак отлагах бъдещето си за в бъдеще. До кога така!?
Видях снимка на татуса, който копнеех от толкова време. Беше надпис, малък, кратък, съдържателен, така ме описваха всички: Diva ..като онези неспирните, неуморимите, не-кротките. Такава бях, преди, до скоро..
Осъзнах се! Вече не бях.
Някой хора се променяха, заради други. Аз пак се промених, заради себе си. Така осъзнавам колко съм силна (всеки има нужда, а аз съм доста забравена). И заради него бих се променила, ако дойде, един ден. Ако имам търпение да го дочакам, че вятъра пак ме чака да поскитаме, а аз както винаги, пак съм закъсняла ..
Няма коментари:
Публикуване на коментар