Чувства

Не обичам да говоря за теб, но виж с писането е друго. На бял лист хартия или под звука на клавиатурата мога да изрека най-красивите думи на света, за да те опиша. И до тук се изчерпах. Объркана съм. От себе си, от емоциите, от теб .. Объркана съм от света. 

На моменти сякаш ме познаваш по-добре от мен самата. Винаги знаеш как да реагираш, как да ме разсмееш. Когато говориш, мълча, по простата причина, че ти разбираш за кое не съм събрала смелост, или пък думи. За теб съм като отворена книга. И пак ми свършиха думите, и музата. Пишеш ми, а аз онемявам пред компютъра. Чувствам се глупаво. Или пък не? Не разпознавам чувството. 

Бях си измислила всеки абзац, който ще напиша тук, докато се прибирах след разговора ни, но когато видях празното поле .. точки. И многоточие. 

И запалих една цигара, за да проясня мислите си, но нищо ...

Но сякаш те са си събрали багажа и са ти отишли на гости. Дима се извива нагоре и в стаята стана едно такова (като на сън), дълбоко в дробовете ми гори пожар.. загасям фаса и пак сядам пред монитора. Гледам и снимките (приличат ми на мен). Чудя се дали не те обичам? Сещам се и за няколко песни. Тази, с която ти ме поздрави .. тези, които аз свързвам с теб. Сетих се и за нашето езеро, за плановете, които ти не ми даваш да правя. Пък и защо ми са? Никога няма да се сбъднат. Ние сме неосъществени, половини .. незавършени. Половината от нещо цяло, но не и цели ..

Казваш ми, че ще страдаш ако се влюбя в друг, казваш ми и, че не ме обичаш. Аз също ти го казвам. Но не намирам логика. Принадлежим ли си или не? Всъщност  няма особено значение, нали си до мен през всичкото това време!  

пък и .. като се замисля, обичаме се, по наш си начин. Непълно и незавършено, но все някак ..