Надежда

Бих се изкрещяла в лицето ви ..
Оставете ме! Напуснете ме! Защото аз нямам тази сила ...

Бих искала да го изкрещя на целия свят и да остана сама, да поема контрола в свои ръце, да се науча .. светът беше толкова перфектен. 

Какво се обърка?! Аз ли съм тази разбитата без лице? Тази с тъжни коси? Аз ли съм тази, която вечер притихва и се моли до ранни зори .. аз ли бях онази, която стоеше в тъмното на пейката и ронеше сълзи? Аз ли бях?! Ти позна ли ме, защото аз не успях ..

Какво обърках в животеца си прост? Къде сгреших? Какво пропуснах и не видях .. нараних ли някого или убих?! Стените са затвор, мълчат. Домът в ад се е превърнал и боли, сърцето къса се и разпокъсва, а всичко притихва отново, мълчи. Вътрешно крещя, крещя и се моля, викам и говоря.. понякога мълча, но и в мълчанието болка няма се прокрадва в късните часове през нощта. Говоря им с поглед. На луната, на звездите, на вятъра .. на тях. Те равнодушни отминават, отказват да спрат, да ме подпрат.

И знам, че аз на всичко съм готова да се измъкна от своя ад. И жертвам аз любовта си, само за да замина някъде далеч, да кажа 'сбогом, няма да ми липсвате' и да не се върна никога веч ..