QJ

Тя е завършена и незавършена ..
цяла и половина. И инат.
И мрази и обича.

И красива,
но и властна, и мила.

Противоположна,
понякога не можеш да хванеш мислите й..
понякога просто не искаш, защото са прекалено объркани.

На моменти се чудиш как е посмяла да стори това,
от къде е събрала смелост,
а понякога просто разбираш, че е различна.

.......................................................................................

Случва се да улувиш потока й от думи, тогава се чудиш как може да е луда по Бате Сашо .. после виждаш опитите й да изрази настроението си в цветове .. губиш се в усмивката й.

Гледаш я наивно и се чудиш как са се поместили толкова много чувствa в толкова малко момиче.

Улавяш някоя пусната дума, хващаш се за нея, онемяваш .. търсиш още. И още една, и още една. Образува се изречение, мъчиш се да схванеш. Опитваш се да я разбереш .. и когато вече вдигнеш поглед в опит да се обосновеш, оглеждаш се и нея .. я няма. Тя си е тръгнала.

Съзираш я някъде в далечината, търчи след цветна пеперуда, после гъделичка някой слънчев лъч. Говори си с вятъра. И използва нецензурен език срещу Св. Валентин. Тя винаги върви по пътя си, не спира. Раздира сърца, но продължава. 

Смесва се с тълпата, но и изпъква .. щом видиш изрисуваните и ръце.

Не се опитвай да я уловиш. Като вода, тя ще се изплъзне между пръстите ти, и ще продължи да тече. Не се опитвай да я упитомиш, ще я направиш нещастна. Просто .. тръгни с нея, настигни я, бъди до нея ..

Не я променяй. Тя е различна .. 

И защото обичам да разглеждам рисунките й ... 

И защото тя е моята муза .. 

Вече съм тъжна

Официално се прехвърлям при хората с тъжни сърца. Тъжна съм.. и имам само десет свободни минутки преди да започна да уча. Вече не е слънчево и е много  студено, а вятъра злобно си играе с последните есенни листа. Май всичко е тъжно, не само аз ..

Тъжно ми е, защото го пуснах да си отиде. Не ми е здравословен, не ми помага. Дърпа ме назад, знам, че заслужавам нещо по-добро. И все пак се чувствам зле. Мислех си, че никога няма да позволя да се влюбя отново, да разбият сърцето ми, но ето, че се случи. Отново. Не беше толкова епично, нито толкова болезнено, може би вече съм свикнала, или съм пораснала достатъчно, за да приемам нещата стоически. Беше любов, и доверие, и взаимност. Бяхме цели, само 'ние' .. но живеехме в различни светове. 'Ние се обичаме еднакво спрямо другите .. но различно спрямо нас двамата. Никога не ще се сбъднем изцяло.'

И за друго ми е тъжно. Че заради него се промених, а той не успя. И аз не исках, обичах го такъв какъвто е. Но болеше, когато не ме ревнуваше, болеше, когато не ми вярваше. Болеше най-вече, защото аз го правех .. а той ме лъжеше. 'Нездравословна любов' го кръстиха някои мои приятели. Но обичаш ли .. няма връщане назад. Сърцето не се затваря толкова лесно като входната врата. А как ми се искаше.

Дори и снимки не искам да слагам, ще са тъжни. Като мене, а аз не искам да се чувствам така. Как да го опиша? Разбиране е, примирение. Знаех, че така ще се получи, просто не толкова скоро. Може би ако ни бяха дали още мъничко време.. може би тогава щеше да е друго ... но е само 'може би', нали знаеш, не е сигурно ...

Кръвни връзки

Те живеят под един покрив, но различни животи. 
Споделят няколко стаи, но различни възгледи.
Използват един компютър, но различни методи в живота.
Налага им се да правят едни и същи неща всекидневно, но по-различен начин.
Те имат кръвна връзка. 

Животът ги беше направил различни.
Него опитоми, направи го кротък, примирен и точен. Обичаше точните науки, компютъра беше стихията му, числата редовно го преследваха. Пестелив, пресметлив и ясен. Знаеше точно какво, кога и как го иска. Обичаше романтиката и филмите, подбираше случките си в живота така, както подбираше и думите си пред хората. Не споделяше много, дори никак. Намираше отдушник в някоя книга или в готвенето.
Той получи най-доброто, чар, спокойствие и мир. По-лесните уроци, но опита и от най-тежките (да), така беше. Но се спотайваше някъде там и ги преглъщаше, малко по-малко всеки ден, докато спомена не се заличи напълно и не заприлича на сън ..
Той беше идеалния и тя се надяваше да не разбият сърцето му ..

При нея стана по друг начин.

Беше дива, необуздана, като вятъра .. раздвоена, неспокойна, различна. Беше всичко и нищо,  изпитваше луда страст към животните, но никога не позволяваше някое от тях да стъпва в тях. Понякога беше замислена и уравновесена, друг път изпадеше в една от нейните буйни разливи на чувства. Крещеше, чупеше, викаше и знаеше, че някой път ще каже нещо, което не трябва (както често ставаше), но не можеше да се спре. Трябваше да излее част от себе си на вън, защото вътре вече нямаше място. 

Често получаваше най-суровите уроци и най-силните шамари от съдбата. Изпитваше и преживяваше неща, които малко хора щяха да разберат, малко хора щяха да усетят през целия си живот. Но не се отказваше. Някои казваха, че е упорита като магаре, други, че е глупава, но само тя си знаеше. Никога не се предаваше. В някой моменти си спомняше всъщност колко е незначителна и каква малка частица представлява от кръговрата на живота, но бързо забравяше, защото беше много повече разсеяна, от колкото незначителна. 

За нея можеш да пишеш вечно, и пак няма да ти стигнат думите. Можеш да я сравниш и с буря и с бриз, с тигър, но и с котенце. Тя не омръзваше. Беше различна .. всички я искаха, но тя никой не поиска. Казваха й, че е студена, но той смяташе, че тя просто не е открила някой, който да тича заедно с нея .. нали беше вятър. 

Дали живота щеше да ги задържи заедно? .. Сега често се подминаваха в хола, а след години дали щеше да е така и на улицата? Кимваха си, усмихваха се един на друг, уважаваха се, обичаха се до болка. Правеха много един за друг, но тайно. Често гледаха някой филм заедно, но мълчаливо. Имаха кръвна връзка, но бяха толкова различни .. никой не вярваше. 

Живота един ден щеше да ги подхване още повече. Той щеше да намери специалната, която да го приеме под крилото си, тя някой, който да лети заедно с нея .. и щяха да се разделят. Но уроците, които бяха научили под този покрив щяха да останат за цял живот. Само те си ги знаеха, само те знаеха чии тежат повече .. 

Щом е предопределено..

Нищо, че е сутрин .. нищо, че е събота.

Реших, че трябва да пиша. Да пиша за съдбата и за 'предопределените неща'. Сигурно ви се е случвало да чуете, че щом нещо е отредено да стане, то определено един ден ще се случи. Или пък сте изпитвали чувството, когато видите някой непознат, да разберете, че той ще се превърне в някаква част от живота ви в бъдещето .. 

Аз го изпитах. Тази сутрин. На една пейка.

Докато чаках. И докато не чаках. Докато се наслаждавах на слънцето, което по-скоро ме гъделичкаше, от колкото топлеше.. и докато слушах една песен. Една любима песен:

Беше слънчев ден .. случайно те открих и във знак на обич стих ти посветих. И 

потърсих с теб забравен бряг на любовта ♥

П.П. И той случайно се яви и ми се усмихна. А сега слънцето ми пее песни, а сърцето ми свети на небосклона .. в този свят студен, в този ден студен .. всичко се промени.

Просто съм щастлива, пуснах щастието си на свобода. 

И ако е предопределено пак ще го видя .. на същата пейка, под същото слънце ..

след 7 дена .. 

И ако ще говоря за съдбата, то не е ли съдба, че се почувствах щастлива,

след една от най-тъжните вечери в живота ми. Може би 11.11.11 наистина си е свършило работата .. (нищо, че нищо не си пожелах). Може да съм го заслужила .. 
знаеш ли?

Be nice to people ..

For what?

Честно! Кой е мил в тези времена. Всеки си гледа интереса, материалното .. собствения си задник (с извинение). Кой се е заинтересувал как си (наистина как си), да те попита, да те изслуша, да те утеши.
Отговора: Абсолютно никой! 

Be nice to people :)

And for what?
Отново питам, защото не мога да открия отговора. Позволяваш им да те опознаят, допускаш ги близо до себе си, правиш ги част от живота си .. но в крайна сметка се оказва, че просто си си проправил по-кратък път към личностното си поражение.

А когато видя това, умирам. Умирам вътрешно .. 

Защото ти обичаш тези хора, а на тях не им пука. Питат ме 'теб изобщо грижа ли те е за нещо' .. доказват ми колко абсолютно нищо не правя за тях. А истината е друга. 

Подарявам им времето си .. и не само. Подарявам им усмивките си, погледите си, споделям моментите си с тях. Раздавам се цялата на торби, изпълнени с омраза, завист и изгода. Душевния опадък на обществото .. те вече не са хора. Те са банкомати. Нямат очи, а доларчета .. като онези по анимационните филмчета, които щом видят зелено и изпъкват, святкайки. Същата работа. 

Защо не разберете, че не ви ги искам? 

Просто исках малко от вашето време. Исках мъничко от любовта ви .. напразно съм се надявала. Не! Не мислете, че се бъркам щом пиша в миналото време..

Аз наистина бях до тук. 

А пък вас .. Знам ли? Може да ви използвам като светеща неонова реклама пред някой банкомат. 

С обич, 

посветено на зеленясалите статуи

в обществото.

По причина: един блог

Днес отново си намерих причина да се появя и да напиша нещо ново.
Днес причината е един блог, доста стар, доста популярен ..
и много тъжен.

deepressed.blogspot.com/ - Тъжната страна на живота

А също и часа ми по философия.
Там учихме за 'идеите' и в какво се състоят те. Че са нещо общо между всичко, цялостия изглед и бля-бля. Не обичам особено училище, няма и да разказвам уроци, но имаше няколко думи на госпожата, които грабнаха вниманието ми:

Защо всички бързаме? На къде? Чакаме да свърши часа, да свърши зимата и да дойде лятото. Искаме си ваканцията отново. Искаме да завършим, да се преместим в друг град. Все чакаме нещо да се случи. Замисляли ли сте се защо е така? И какво означава всъщност?


Живота на хората винаги върви в една посока, всички винаги вървят към края си, към смъртта. Няма друг път. И като бързаме постоянно, това означава, че бързаме да дойде края ни. Въпроса е, че не мислим често за това. Дори прекалено рядко си спомняме, че пропускаме целия си живот в чакане да се случи нещо.


Но пък всички щяхме да сме луди ако мислехме често, че това, което очакваме, всъщност е крайната ни дестинация. Представяте ли си какво би било, ако всяка минута си мислим 'ужас, още една минута по-малко живот' .. всеки час: 'с един час съм по-близо до смъртта си' .. 


Тогава изобщо нямаше да има смисъл да живеем .. 

Хамелеон

Напоследък често сменям цветовете ..
От червено минавам на черно
и обратно.
Често замествам жълтото със синьо,
лудостта със спокойствие.

Спрях да бъда слънчева,
минах на дъждовно време.
А къде замина лятото, не разбрах,
може би почива си в Хавай.
Но и то е самотно вече,
май?

Често сменям цветовете,
замених момчетата със книги,
думите с действия.
Филмите с музика.

Често сменям цветове,
спрях да се чудя,
започнах да живея.
Но несигурното замених със сигурно,
и останах някъде навътре в сянката,
някъде далече от кея ..

Променлива бях някога,
дали останах си променлива?
Пак си сменям цветовете?
жена ли ме наричаш ..
аз пък мисля, че съм хамелеон.

От толкова много образи,
цветове и багри,
дали и той се обърква кой е?

А вие дали сте хамелиони?                 ...

Колекционер на спомени

Тази вечер пак съм тук и пак ми се говорят истини. Наполедък не мога да се отлепя от блога, не мога да спра да пиша. На компютъра, на разни лисчета, пръснати из вкъщи, на малки бележки, който залепям навсякъде .. с разни мои мисли или цитати, появили се случайно в ума ми. Събирам си ги на една дъска. Днес, когато се прибрах забелязах, че е останало съвсем мъничко място на нея, а има толкова стари спомени върху нея .. Още от преди години.

Видях, че през юли, 2010г. съм писала 'Обичам маргаритки. Намерих си една на село.' По-късно през август: 'Той не ме обича, защо аз трябва?' .. имаше и нещо от рода: 'Не разбивай сърца, връща се' (нищо, че не го изпълних). После: 'обичам най-добрите си приятели' (с главни букви).

През 2011 открих няколко за нещастната любов. Няколко за учението, за самотата. Тази година добавих няколко на Меган Фокс, още няколко от други известни личности и "Мирише ми на море .. нямам търпение" .. има и една "Бъди сълна!". Няколко басни +/- някой друг спомен. Извадила съм си и цитати от блогове, които следя (и те са там). А също и смешни изцепки от приятелската компания: 'Миришеш ми на моркови' .. или пък 'Зеленчуците са солени'. Колко спомени съм окачила. Всеки ден по някой. Но пък вече са доста прашасали .. и ми трябва място за новите. Та ще махна тези старите, които не искам да си припомням (да, лоши също съм си записала, за да не забравям). Ще махна някой и друг, който няма да ми е от полза в бъдеще, защото съм си научила урока, но 'Бъди силна!' ще го запазя. Също и 'НИКОГА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ (ако ти стане тъжно пак гледай филма)' ..

И някоя друга картинка съм си залепила (и на компютъра си ги пазя, за всеки случай .. да ми напомнят) ..

И някоя друга рисунка съм добавила. И цитати от песни. Чудя се дали да сложа и снимки. Но така спомените ще са твърде ярки. Не искам изображения, искам идеи. Искам мисли и мисли, да ме подсещат, да ме карат да чувствам. Днес си сложих и татуса, които искам да си направя: What doesn't kill you Only make you stronger .. (ама нещо не ми дава да кача снимката тук).

Под всичките лисчета, открих едно мъничко: Fall down seven times. Stand up eight. (В превод: Падала съм седем пъти. Изправяла съм се осем). Силно! Извадих го най-отгоре. Него също ще го оставя. И още едно ново реших да добавя, заради себе си ..

И то ще е от полза. И то ще ме научи. Като всички тук. Но кой като мен? Колекционира спомени? И хартиени животни. И усмивки в един буркан. И май и няколко сърца прашасват на секцията (и пропукани ми се виждат, сигурно съм ги изтървала). И ми се иска ерата на компютрите да замре, а повече хора да пишат. Като мен! Да не се чувствам самичка, да разбере някой .. да има от кой да черпя шарени изрази за колекцията си .. 

И това мисля да добавя ...

Чувства

Не обичам да говоря за теб, но виж с писането е друго. На бял лист хартия или под звука на клавиатурата мога да изрека най-красивите думи на света, за да те опиша. И до тук се изчерпах. Объркана съм. От себе си, от емоциите, от теб .. Объркана съм от света. 

На моменти сякаш ме познаваш по-добре от мен самата. Винаги знаеш как да реагираш, как да ме разсмееш. Когато говориш, мълча, по простата причина, че ти разбираш за кое не съм събрала смелост, или пък думи. За теб съм като отворена книга. И пак ми свършиха думите, и музата. Пишеш ми, а аз онемявам пред компютъра. Чувствам се глупаво. Или пък не? Не разпознавам чувството. 

Бях си измислила всеки абзац, който ще напиша тук, докато се прибирах след разговора ни, но когато видях празното поле .. точки. И многоточие. 

И запалих една цигара, за да проясня мислите си, но нищо ...

Но сякаш те са си събрали багажа и са ти отишли на гости. Дима се извива нагоре и в стаята стана едно такова (като на сън), дълбоко в дробовете ми гори пожар.. загасям фаса и пак сядам пред монитора. Гледам и снимките (приличат ми на мен). Чудя се дали не те обичам? Сещам се и за няколко песни. Тази, с която ти ме поздрави .. тези, които аз свързвам с теб. Сетих се и за нашето езеро, за плановете, които ти не ми даваш да правя. Пък и защо ми са? Никога няма да се сбъднат. Ние сме неосъществени, половини .. незавършени. Половината от нещо цяло, но не и цели ..

Казваш ми, че ще страдаш ако се влюбя в друг, казваш ми и, че не ме обичаш. Аз също ти го казвам. Но не намирам логика. Принадлежим ли си или не? Всъщност  няма особено значение, нали си до мен през всичкото това време!  

пък и .. като се замисля, обичаме се, по наш си начин. Непълно и незавършено, но все някак ..

Не обичам да е подредено ..

Аз съм бъркотия от чувства,
сълзи и спомени.
Разум, мечти и желания.
Част от счупена усмивка,
от мечта сломена,
повик от вятър зимен,
студен.

Бъркотия от душа разбита,
подсладена с мъничко мед.
За любов, надежда копнееща,
за малко стихче,
за един куплет.

Цяла кошница съм,
със слънчеви чувства.
Понякога стомна, пробита от студ.
Любя се с една мечта неосъществена.
Мразя самотата,
витаеща тук.

Бъркотия съм.
Напълно.
И сигурно.
Бъркотия от нищо.
От всичко.
От вчерашния ден ..

Но знам, че едно е сигурно.
И това е, че бъркотия съм си
и този ден ..