Спасение

Намери нещо, което обичаш, и му се отдай до край! 

Аз вече си намерих.
Сякаш, когато съм в залата забравям света около себе си. Себе си забравям.
Има значение само сега, само усилието,
само всеки мускул от тялото ми.
Само успехът.

Няма значение това, че си далеч.
Няма значение това, че изобщо съществуваш.
Забравям те. Изтривам те.

Няма значение провалът. Знам, че мога.
Нямат значение проблемите, вече мога да ги реша. Сякаш решението идва по-лесно.

Трудно бихте ме разбрали. Но аз вече се разбирам. И като че ли се обичам малко повече от
преди. Така е по-хубаво, по-горда съм, по-добра, по-красива.

Намери и ти нещо, което обичаш, и му се отдай. Няма да съжаляваш.
Няма и да ти навлече проблеми като един мъж...

The neverending story

Не е защото, той е далеч, не е защото имаме минало. Просто е така, без защото.
Свикнах да се навъртам около него, да го чувам, да го гледам. Свикнах да го докосвам, без милувки, да го прегръщам, без целувки ..
Свикнах, като че ли ...

Не е защото преди години ми разби сърцето, а защото ми остана приятел.
Не е защото се занимаваше с много момичета, а защото се промени и остави мен единствена в живота си.  Не е защото преди не беше добро момче, а защото сега е силен и се бори с живота.
За това е.

И защото, въпреки че се караме, винаги се връщаме един към друг.
И защото, въпреки че ни дели разстоянието, мислим и се търсим взаимно.
И защото, въпреки че сега не можем да се докоснем, усещам подкрепата му.
И защото, въпреки че имаме минало, градим сега своето бъдеще.
Ето защо винаги имам път назад,
една открехната врата...
за него. За всеки случай,
ако иска да влезе.

извинение

Съжалявам, че не съм момиче, което може да си стои вечер у дома.

Съжалявам, че не мога да спра да излизам с приятели.

Съжалявам, че не мога да спра да прекарвам часове наред с книги и филми у дома.

Съжалявам, че не мога да тренирам всеки ден от седмицата.

Съжалявам, че не мога да прекарвам всяка минута в размисли за теб.

Съжалявам, че не успявам да съм зависима от някого.

Съжалявам, че не съм момичето, което искаш да бъда.

Съжалявам, че съм себе си 24 часа, 7 дни в седмицата.

Съжалявам, че не те обичам.

Съжалявам, че изобщо не съжалявам за това.

Tonight

Тази вечер ще гледам луната. Защото знам, че при теб е същата. 

Предполагам тя ще ни свързва в нощта, въпреки че разстоянието 

 ще ни дели ... 

Пожелай си нещо ..

Това е най-старата история на света.
Един ден си на 17 и правиш планове за утре и след това, без да осъзнаваш, този ден е днес, а след това този ден е вече вчера. И това е животът ти.
Прекарваме толкова много време искайки, преследвайки, желаейки ... но амбицията е хубава. Да преследваме целите си с достойнство е хубаво. Да мечтаем.
Ако имаш приятел, който никога повече няма да видиш, какво ще му кажеш? Ако можеш да направиш едно последно нещо за някого, когото обичаш, какво ще бъде то? Кажи го! Направи го. Не чакай. Нищо не е вечно.
Пожелай си нещо вътре в сърцето си, нещо, което искаш. Каквото решиш.
Измисли ли го? Добре. Сега повярвай, че може да се сбъдне.
Никога не знаеш от къде ще се появи следващото чудо.
Следващият спомен. Следващата усмивка.
Следващото сбъднато желание.
Ако повярваш, че те чака зад ъгъла и отвориш ума и сърцето си за възможността, ако бъдеш сигурен в него ... може и да получиш това, за което мечтаеш.
Светът е пълен с магия. Просто трябва да повярваш в нея.
Така че пожелай си нещо. Намисли ли си? Добре.
Сега повярвай в него. С цялото си сърце.

/One tree hill, сезон 9, епизод 13/

The bitch is back

Добавете надпис

Съдбата е кучка.
Кой не е наясно?
Мислех си, че не мога да очаквам повече изненади от нея.
Очевидно много съм грешила.
Иронична, саркастична ... (точки, точки, точки) ...

Fuck you, bitch.
Im stronger now!

Дрога

(really?!)

Пристрастена съм!
към шоколада
към снимките
към бонбоните
към прасковите
към цигарите
към ледчетата
към розите
към магнитчетата
към приятелите си
към филмите
към кучето си
към телефона си
към него.

време е
да съм
пристрастена
към друго:

спорта
книгите
училище
здравословното хранене
нещо полезно
и друго

обаче
не е толкова лесно.
животът е създаден,
за да се тровим.

Как се описва 'любов'

Описаха ми любовта по няколко начина.
Със сутрините, когато се гушкате и заедно пиете кафето си.
И вечерите, когато се посрещате с целувка.
С чувството на отмора, когато видите очите на любимия,
и слънцето, което изгрява в душите ви.
Питам се: нима любовта не е дрога?
Мисля, че е даже най-голямата ..

(пристрастена съм,
не към него,
а към чувството)

Така де ..

Същото!

И аз това казвам. Понякога забравяме. Хората. Ситуациите. Себе си. (мъничко и аз така)

Обичам любовните песни. Само дето никога с никой не ги свързвам.

Казвала ли съм ви, че не мога да обичам? Май не съм.

Не напразно се асоциацирам с 'илюзия'.

Напразно. Вече е късно. 

Друго? 

Хм. Май е време за нещо ново. Така е. (ти мислиш ли така?)

Интересно е, че напоследък все към стари неща се завръщам. И към него също.

Лошо. Лошо. Лошо. Много лошо. Казаха ми да спра.

Как се спира наркотик?! Ако някога пред вас се очертаят такива отношения,

едно ще ви посъветвам: Бягайте! И не се обръщайте никога.

По-лошо от това няма на къде. Няма измъкване. 

На края ли? 

Не знам дали ме боли или дали се чувствам добре.

Дори не знам дали изобщо чувствам нещо. Пак сама си го позволих.

Да разбия нечие сърце, наред със моето. Но как се дава любов на някого, който 

знаеш, че заслужава много, много, много, много повече от теб?

И аз не знам. Нали за това ви питам.

Хех. Всеки се нуждае от 

мъничко

магия

..

Винаги съм искала да променя стила си.

Колко несвързано. 

Май е време!

Да го забравя.

Да се забравя.

И да стана 

нова

нова

нова

..

на думи било лесно (така казват)

нека да видим какво ще е

иначе.

Get out!

Като че ли съм се закотвила, за да не мога да избягам.
Трудно е да се влюбиш. Още по-трудно е, обаче, да останеш влюбен.
Второто е по-страшно, а?!
Той отново беше прав.
Аз не ставам за обичане ..

тъжно ли е?

от много време не съм писала. причина като че ли няма.
и за това се чудя. какво ми става напоследък?
отговор? някой случайно да има отговор?
едва ли ..
тъжно ми се струва. все не намирам време.
(а всъщност имам достатъчно). шш-т! тайна е.
по-скоро се крия от нещо или от някого.
живея в илюзия. пребивавам в облаците.
може би любовта е виновна, не искам да съм влюбена.
(боли ме.) и това е тайна. не ме издавайте.
той е всичко. всъщност е повече. той е Той.
с главно Т. с главното М на мъж.
всичко е. но като че ли понякога това
не е съвсем достатъчно. може би любовта
ни е по-малко от приятелството.
тъжна работа. объркана съм.
всъщност не съм. харесва ми тук.
просто ме е страх. любовта е страшна,
предполагам. но сигурно вече го знаете.
както и да е. време е да тръгвам.
не ме чакайте, не знам къде отивам ...

Минута е малко ..

В един момент откриваш онзи подходящ за теб човек, характера, които си издирвал месеци, а може би и години подред. С всички качества, подредени по твое усмотрение и с държание, за което винаги си копнял. В един момент се чувстваш все едно живееш в приказка или в някаква друга реалност, която, като че ли не се помества в твоята. Защото час или два на ден с него ти се струват по-скоро сън, от колкото действителност.
В един момент разбираш, че колкото и подходящ да ти се струва, се страхуваш да отвориш сърцето си и да му позволиш да те опознае. Независимо колко е добър, грижовен и как мило те приканва. Независимо, че цялото му същество крещи 'довери ми се' .. ти мълчиш и мислиш за онзи другият, отдавна забравеният, които стяга железните зъбци около сърцето ти. И мълчиш.
В един момент осъзнаваш, че може би си влюбена, защото казват няма перфектни хора, перфектни са тези, които обичаме .. и не знаеш какво да направиш.
В един момент осъзнаваш, че минутата е много за влюбения, но е малко да решиш дилемата.. за живота, за доверието, за старата любов. Минута е малко, за да отговориш на въпросите, които той поставя пред теб. Трябва ти повече. Защото да си влюбен е несигурност, преобръщане на света и представите. Подводни скали и камъни. Любовта е такава и определено не стига минута за нея ...

За мен

Ти не си момиче, с което можеш да загасиш пожара в себе си.
Ти си от онези момичета, на които можеш единствено да се опариш ..

Два пъти в седмицата

Намерих време. Свободно. Достатъчно.
Два пъти в седмицата.
Два пъти в седмицата, за да си пиша с него и да кроим планове за бъдещето.
Два пъти в седмицата, да си почина от работа, от училището, от хората.
Два пъти да разходя кучето колкото време си искам, без да се притеснявам,
че ще закъснея за някъде ..
Два пъти в седмицата да си правя нещо сладичко вкъщи, и най-важното да
имам време за това. И да му се насладя.
Два пъти в седмицата да поговоря с някой непознат или с някой
просто ей така. Да му разкажа историята си, сякаш от името на някой друг.
Два пъти в седмицата да се погледна отстрани.
Два пъти да пиша в блога и да споделя обърканите си мисли.
Открих време. Не напълно достатъчно, но важно и значимо.
През другото време съм заета. С работа, с училище.
И с мисли за него. Нощите също не ме търсете ..
тогава го сънувам ...

Хм..

Странности ми се случват напоследък.
Осмислям ги. Веднъж. И пак. И пак. Но не ми се получава нещо, и отговорите отново ми бягат.
Цял следобед се търкалям в леглото, а мислите не искат да изплуват от главата ми, и сякаш са ме задръстили вътрешно. Наистина така се чувствам. Буквално.
И сега летя нагоре и нагоре, а в следващия миг се сгромолясвам.
Все пак си мисля, че знам до някъде каква е причината.
Просто не искам да я кажа, защото тогава ще ми се
наложи да осъзная, че е истина ..
(мисля си, че съм влюбена)

По детски

(пролетно)

Казвали са ми, че малките

неща осмислят живота.

Казвали са ми, че правят

хората щастливи. Че

малките неща често ги забравяме,

а не трябва, защото са важни.

Карат ни да се усмихваме,

да трептим вътрешно,

да живеем. Това, 

което искам да ти кажа е,

че аз съм мъничка 

точно като дете, но тебе

обичам с ялото си мъничко

детско сърце...

По случай 'Мис и мистър пролет' 2012г. 

Научих

Научих как се пише 'любов'.
И как се произнася също:
л-ю-б-о-в.
Научих я как се описва
и къде се намира.
Научих се да я взимам,
и 'моя' да я наричам.
Научих я как се отглежда
и как се прибира,
грижливо, уютно,
у дома, на дивана.
Научих се как да я гоня,
и пак да я връщам, отново.
Научих се и без нея как може
или пък не може.
Научих се на всичко, без едно,
да я разпознавам от далече,
че това с теб любов не е било,
а нещо друго ..

Тя

Тя е красива,
а все с идиоти се занимава.
И умна е,
а все на тъпаци попада.
И щастлива е,
но май сама се заблуждава.
Знае за всеки,
но за себе си не,
че може би
нещо повече заслужава.

***

Недооценена явно била е,
или пък самотна,
може и смелост
да не и достига,
а може би друго.
Тя мисли си,
че празна е вътре,
но изгаря.
Не, не друго,
а сърцето й,
що в ада
самичка
изпраща
...

Образ

Твоят образ беше
нейде там забравен
в дълбините на душата ми.
Но изплуваш ти все
неканен, гостенин
на любовта ми.
Настаняваш се удобно,
саботирайки живота ми,
мрънкаш и говориш
злобно
за новия мъж в живота ми.
Твоят образ,
тъй далечен вече,
настанява се отново
във главата ми.
Тебе търся постоянно,
сравнявам те с всеки нов
в живота си.
Прокле ли ме ти
или ме обича,
че тъй определи
за мене,
вечна робиня аз да бъда
на твоят образ и на
душата си.

нещо грешен си ми напоследък

и обърнат наопаки.

не че нещо друго,

просто ми е жал за себе си,

че се моля за обичане.

Част от душата ми

Чувствам се празна,

не че има защо.

Той отдавна си тръгна,

замина ...

някъде, с някоя.

Тя е вече щастлива,

намери пристан

тъй желан.

Те са добре и са

здрави,

на това се надявах

и желах.

Всъщност всички 

добре са,

нямам причина

да се чувствам така.

Просто си мислех,

че мога без тях.

И сама.

Но не,

те вече са част

от моята душа ...

На кратко

''Пак ще има за какво да пишеш. Тъгата не идва само от любовни проблеми, тя винаги

е някъде в нас и само си търси повод да ни скапе настроението.'' (Mistery)

Тогава може би не съм тъжна, нито пък щастлива както казвам. Тогава може би съм празна,

както ми казват. Тогава може би положението е много по-зле, от колкото си мислех, защото да

си празен означава, че вече няма надежда: за днес, за утре, за него, за мен .. И май пак

се връщам на старата тема, че той ми липсва. Така е, когато най-неочаквано 

той се завръща .. но се питам къде беше той, когато болеше..

къде беше?! 

Daydream

Сънувате ли често някого? Кого?
Този, на когото сърцето си сте обрекли или някой непознат? Някой, който едва познавате или някой приятел или пък другар? Питали ли сте защо точно той се появява в най-съкровените ви и скъпи часове? Или пък защо точно той се появява нейде там неканен, нежелан?
Чела бях някъде, че сънуваш този, който смисля те, който мисли за теб през деня. Чела съм, но не вярвам на думите, който струват ми се лъжа. Аз всяка нощ сънувам те и те мисля през деня. Ти дали мен сънуваш ме в късните часове на нощта?
Но не вярвам вече на всяка дума, предпазвам се сама. Дори и да мечтая денем, аз знам непосилно е да повярвам в твоята поредна лъжа. Липсвам те неописуемо, липсвам те сега.
Но пък ти не знаеш какво е чувството, защото живееш в своя свят от лъжа.

Ще бъда

Наскоро музата ми си отиде.. заедно с тъгата. Бях чела някъде из блоговете, че вървели ръка за ръка. Май наистина има логика. Щастливият човек не пише, той само се усмихва и смее, а очите му греят. Тъжният пише. Когато е сам и неразбран, когато сълзите парят на очите му и сърцето стене само. Тъжният пише, защото има прекалено много и прекалено силни емоции, които не може да овладее. Тъжният пише, защото има нужда да сподели.

А аз вече не съм тъжна. И разбрана съм си от приятелите, вече и от себе си. Знам какво искам, защо и как. Доволна съм, постигам, успявам.

Едно обаче ми тежи на сърцето, че не съм сигурна винаги в себе си и не винаги се боря за това, което искам. Все бързо се отказвам. Не съм сигурна дали смелостта не ми достига или желанието, а може би пък е шанса .. не знам, но ще разбера и ще ти кажа. Ще го променя! Защото знам, че някой ден ще бъда ..

* това, което съм
* това, което мога

* това, което искам и желая ..

А до тогава лек ден и много усмивки :)) .. аз ще бъда тук и ще се уча. Не! Не на друго, а на живот ..

 

По залез

Едно разбрах днес по залез слънце.
Дори и най-красивите не ти се струват красиви, когато за празни,
когато ти си празен .. и нямаш чувства към тях! 

Какво дочух днес

- Е, одобриха ли те? - пита едно момиче приятеля си.
- Не. - отговаря той мрачно.
- Наистина! Защо?! 
- Защото искат висше образование да продаваш прахосмукачки ..

Ех, това е нашата България ..

- Кажи ми! Кажи ми ти на мене кое е по-хубаво от естественото?! Има ли такова? - пита разпалено една бабичка пред блока съседката си.
- Че то естественото си е най-хубаво. - отговаря сдържано тя.
- Е .. ее! Ами тогава другото, изкуственото де.. що го има?! 

Сутрини

По сутрините се познаваме, какви сме и какви са приоритетите ни.

Тази сутрин се събудих и си мислех за коремни преси, първото нещо, което

казах беше за урока ми по математика. Така започна денят ми .. За това си мисля сега,

че по-важни са ми те е от него. А брат ми си мислеше за ядене и компютърни игри. 

Поинтересувах се. Приоритет му е явно, такъв живот води.

Попитай и ти .. може пък да разбереш нещо, което

не знаеш ..

А теб слънцето огря ли те?!

Дни като този подслаждат живота ми. Карат ме да се чувствам пълна, удовлетворена и щастлива. Защото знам, че съм свършила със задачите си, постигнала съм нещо и съм една мъничка крачица по-близко до успехите си.

Дни като този ме карат да се усмихвам! 

А теб нещо днес накара ли те? 

Надежда

Бих се изкрещяла в лицето ви ..
Оставете ме! Напуснете ме! Защото аз нямам тази сила ...

Бих искала да го изкрещя на целия свят и да остана сама, да поема контрола в свои ръце, да се науча .. светът беше толкова перфектен. 

Какво се обърка?! Аз ли съм тази разбитата без лице? Тази с тъжни коси? Аз ли съм тази, която вечер притихва и се моли до ранни зори .. аз ли бях онази, която стоеше в тъмното на пейката и ронеше сълзи? Аз ли бях?! Ти позна ли ме, защото аз не успях ..

Какво обърках в животеца си прост? Къде сгреших? Какво пропуснах и не видях .. нараних ли някого или убих?! Стените са затвор, мълчат. Домът в ад се е превърнал и боли, сърцето къса се и разпокъсва, а всичко притихва отново, мълчи. Вътрешно крещя, крещя и се моля, викам и говоря.. понякога мълча, но и в мълчанието болка няма се прокрадва в късните часове през нощта. Говоря им с поглед. На луната, на звездите, на вятъра .. на тях. Те равнодушни отминават, отказват да спрат, да ме подпрат.

И знам, че аз на всичко съм готова да се измъкна от своя ад. И жертвам аз любовта си, само за да замина някъде далеч, да кажа 'сбогом, няма да ми липсвате' и да не се върна никога веч .. 

Тя знаеше

Тя винаги получаваше нещата по лесния начин.

За това, когато станеше трудно, се отказваше. Казваха й, че се предава прекалено лесно, но тя си знаеше. Ако не го получеше веднага, то нямаше смисъл да се бори за него. Значеше, че не е предопределено да го притежава сега. И мислеше, че съдбата все пак съществува, и ако е писано то един ден ще получи желаното, ако го заслужава и е добро за нея .. или пък няма да го получи и ще разбере защо.

Така беше в живота й. И с вещите .. и с момчетата.

Те бързо й се даваха, тя ги приемаше, задържаше ги известно време в живота си и после ги отпращаше, променени. Те ставаха по-добри или по-лоши, в зависимост какъв сценарий за тях бе написала в главата си и как бе избрала да се държи в тях. Понякога хората я обвиняваха, че си играе със сърцата и съдбите на хората, но тя смяташе, че това е нейната съдба. Да минава за кратко през нечий живот, да му даде урок, да го научи на нещо и да си отиде. Беше от онези хора, за които казваха, че носят ценен житейски опит и колкото и да искаш да ги задържиш след това в живота си не можеш, просто защото не е писано.

Тя се надяваше, че един ден по случайност ще срещне някой като нея. И взаимно ще се променят. Или ще спаси човешки живот и ще остане завинаги свързана с него и душата му. Не беше сигурна и не се молеше. Само знаеше, че един ден, когато си го заслужи, той ще дойде също толкова лесно и бързо, изненадващо, без покана, без да го очаква..

Това беше целта й. Защото, когато това се случеше, щеше да знае, че не е живяла напразно ..

Риск печели, риск губи

Да вършиш забраненото е сладко.
Да изненадаш себе си освежава.
Бях забравила какво е чувството,
този път си мисля,
че май си заслужава.
Рискувай и ти със мене,
не ме пази.
Не искам мили думи,
не искам погледи добри.
Не ме заглеждай само,
прегърни ме силно,
целуни.
Дори и да загубим зная
заслужава си..
дори и ден да сме сами.
Рискувай с мен и спечели.
Рискувай с мен и загуби.
Живота с пълни шепи награби,
риск печели, риск губи..
Едно единствено зная,
че до късно вечер се губя
в твоите очи.

П.П. Кой каза, че от щастие не се твори?!

Бъди!

Ако не си щастлив – търси щастието. Ако имаш мечти – реализирай ги. Ако имаш страхове – победи ги. Ако искаш да промениш живота си – действай, а ако искаш да бъдеш нещастен – остани там където си в момента.

Казали са хората. И са прави. Предполагам. 

Ако искаме промяна, не трябва да чакаме тя да се случи, а да я предизвикаме. Да я създадем, сътворим и осъществим.

Ако искам по-добър живот, трябва да си скъсаме задника от работа за него.

Ако искаме любов, първо трябва да се научим да обичаме. Малките неща, себе си, приятелите си, всичко и да сме в синхрон с мисълта: 'ще му дарявам толкова много любов, колкото имам в себе си, нищо, че един ден той ще си тръгне. тогава пак ще обичам, но някой друг'. Тогава любовта ще дойде при нас, защото ще знае, че сме готови да я притежаваме.

Ако искаш красота, погрижи се за себе си. Обичай се, отдели си време. Ако искаш хубаво тяло, залови се за работа още сега. Не се отказвай, нито днес, нито утре, нито никога. Искаш да постигнеш нещо, бъди постоянен.

Ако искаш да бъдеш друг, потруди се. Понякога е трудно да бъдеш себе си, но е нямало случай, в който да си заслужава да си друг. 

Помисли си! Губиш или печелиш, докато още стоиш тук?! 

Решението е в твоите ръце..

Не в тези на Бог! 

Понякога обичам

Понякога обичам да вървя боса. По плажа, по улицата на село. Понякога се прибирам боса лятото, когато краката ми умалеят от умопомрачителните високи токчета. Но само понякога, друг път ме е срам или съм прекалено уморена да не забелязвам хората.

Понякога го обичам. И ми става тъжно и меланхолично. Понякога страдам за него и си го смислям. Ревнувам го от другата страна на улицата и се питам какво става в живота му. Не рядко разглеждам профила му и пиша в една стара тетрадка за старите спомени. Понякога обаче не го обичам, когато виждам как не се е променил. Тогава пак искам да си тръгна и да забравя.

Понякога се губя и не знам какво да кажа. Свършват ми думите и само наминавам в блога, чета стари публикации и разкази, ровя се из непонати сайтове, търся нови книги. Понякога имам малко за казване, споделям и пак си заминавам. А понякога имам толкова много за казване, а няма кой да ме чуе.

Понякога търся любов. Жадувам я. Моля я. А тя все не идва. Търся топла прегръдка, нежна целувка. Намирам, отвръщат ми. И тогава вече знам, че искам само неговата и се отказвам. Понякога избягвам да търся любов, защото знам, че пак ще ми напомни на него и така.

Само понякога се чувствам така. Раздвоена. Несигурна.
Незнаеща. Само временно обаче. Само сега.
Утре ще съм друга. По-усмихната.

Изход

В град, малък като моя, където всяка история се знае от всеки. И всяка нова случка се носи от уста на уста, всичко вече е толкова еднообразно. 

На 7 си мислиш, че животът е прекалено тежък и да започнеш училище е като да влезеш в затвор.

На 10 си мислиш, че свободата да те пускат около блока е най-голямата привилегия някога.

На 15 знаеш, че има живот, който те очаква и бързаш да го опиташ.

На 16 се опияняваш от кафетата и цигарите. Бързаш да научиш всичко за всеки и да се запознаеш с нови хора. Хващаш първото си гадже с ясната мисъл, че ще е нещо сериозно. Обаче забравяш, че може да те наранят. Разбиват ти сърцето.

На 17 си мислиш, че си пораснал човек. Градът те задушава. В дискотеката са само деца, а ти нали си голям. Разбираш, че кафето не е най-доброто място за среща. Разбираш, че да научиш най-новата клюка не е голяма привилегия. Осъзнаваш, че всички тези истории са изиграли лоша шега на някого, чак когато ти си под обстрела на 'новото поколение'. И се опитваш да се скриеш и да избягаш от този изкуствен свят. Чудиш се 'как, те не разбират ли?! грешно е!' и се ваеш и чудиш, но няма изход. 

Мислиш си 'светът ще свърши в този малък град'. А ти остава още цяла година в него и не знаеш как ще издържиш. Но все още не си осведомен, че после неистово ще ти липсва. Домът, семейството, приятелите (малкото останали такива) и онези до болка познати места. И сигурността, тя най-вече.

И докато осъзнаваш всички тези неща, разбираш, че за момента няма изход. Той отново се беше оказал прав. Колкото и да го мислиш, си в капан. В капана на съвремието, на хората, на клюките. И думите, все още кънтящи в ушите ти: 

'в този малък град, единственото, което може да се случи, е да се влюбиш.'

Чух, че чакаш чудо.
И вече си си харесал едно.
Моля се, моля се, моля се това чудо
да съм аз ...

Урок

Да се обичам повече!
Отбелязано и запомнено.

Снегът се стопи.
На вън и в душата ми.Факт!
За другото нямам думи ...

На кратко

Лошото в човека не се забелязва веднага,

лошото в човека се забелязва след време,

когато го опознаеш!

Гузна съм

Гузна съм, защото те се страхуват да се обичат. Заради хората и тяхното мнение. Гузна съм, защото имам пръст в това и съм третата. Защото първо аз бях с него и бяхме влюбени, но после те се заобичаха и аз нямам проблем с това. Но се чувствам така, защото се крият и не си признават. А за мен е очевидно.

Гузна съм, защото, когато попитам хората любов или кариера, те винаги ми отговарят 'кариера', знаейки колко боли от любовта. А аз толкова хора съм наранявала и сега тях също ги боли. Не заслужавам любов. Прекалено гузна се чувствам пред нея с всичките си грешки. Грешна съм пред прага й и не смея да вляза. 

Гузна съм, защото мога да бъда по-добра, но не искам. Защото тогава нямам сили да се защитавам, а когато ти не си до мен е още по-трудно. Мислех си, че винаги ще съм силна, но сякаш този път загубих тази битка .. и ми остава цял един живот, в който не знам дали ще успея да те забравя..

Гузна съм, защото той отново беше прав. Винаги е прав. За това не исках толкова време да говоря. Винаги казва правилните неща, винаги уцелва правилните думи и моите слаби места. А моето слабо място е той, и аз го нараних. Гузна съм, съвеста ми не е чиста. Гузна съм, че не можехме просто да се обичаме. Мислех, че той не може, а оказало се е обратната. Аз съм тази, която се страхува. Страхливка съм, заради любовта. Дълго време треперих, за да не го изгубя, дълго време молих се, за да е все до мен. И мислех, че ме обича само като приятел, но така и не събрах смелост да попитам .. а и как бих могла. Момиче с мъжка гордост?! А мъжката гордост не се преглъща ...

Гузна съм тази сутрин. Гузна съм пред себе си, пред него, нея и пред света.

И ако могат те един ден да ми простят, то и аз ще простя на себе си ... 

разказвах за теб в съня си,

как веднъж сме се обичали.

как душата си с твоята преплетох

и в сърцето ти удобно настаних се.

разказвах, как само в твоите прегръдки

се чувствах у дома си,

как никъде и нищо нямаше значение,

щом знаех, че ще се върна,

сломена, разбита при теб 

и ще те прегърна.

не знаех, че един ден ще поискам

да си тръгна,

когато те усетих чужд и далечен,

когато почувствах се несигурна,

забравена, ненужна.

а ти никога нищо не каза,

не, не те обвинявам, 

аз също.

но искаше ми се някога 

поне двама да бъдем

да се обичаме,

да се наричаме 'ние',

да бъдем едно цяло

...

It will rain

Тази вечер вали в душата ми. Не дъжд, а сняг и ледени късчета. 

Нямам много думи .. 

за това ще споделя само няколко хаотични мисли ...

евала бе, хора .. ей тва е, всички сте чудовища. само дето повечето имате маски ..

не, че ви пука .. просто за всеки случай, да знаете: ВЪРВЕТЕ ПО ДЯВОЛИТЕ!

‎"Mислех си, че си неспособен да обичаш когото и да е. След това осъзнах, че можеш. Просто не можеш да обичаш мен. Но... Всичко е наред! Радвам се за теб..."

из "Доктор Хаус"

когато някой се интересува от теб, ще те потърси .. да бе, клишета. аз не вярвам вече в любовта!

Тъжно е. Животът е тъжен. И точка ... 

Замислено

Днес открих, че имам нови последователи и съм супер радостна. Благодаря ви много! 
Малко преди края на този ден и празник, искам да ви пожелая много любов и щастие, защото не се съмнявам, че всеки един от вас го заслужава.
Искам и да ви призная, че ви чета блоговете. Това ми е като закон. Щом знам, че сте обърнали внимание на моите писания, то няма как да не погледна и аз вашите. В доста от тях се открих. Често ще ме забелязвате в бъдеще. Ако почна да ставам досадна, свиркайте! :D

И да, знам че напоследък пиша по-автобиографични неща, ако мога така да се изразя и се извинявам. Не знам дали често четете и кой чете, но пък имам нужда да споделям. Много мисли плуват из главата ми. А да запазвам спомените си е една от най-важните задачи, които съм взела присърце. Не защото ще издавам собствено житие, а защото не искам да забравя нищо. Нито чувствата, нито емоциите, нито хората. А в моя живот много идват и много си отиват. И знам, че искам след години, когато влезна тук и цъкна на първата година от блога си, ще искам да бъда удовлетворена от това, което ще видя и да се почувствам поне за миг по същия начин, по който съм се чувствала по времето, когато съм писала. Предполагам повечето писатели разпознават чувството ...

И тъй като в последния пост бях извади няколко цитата от чат с приятелка, този път ще извадя от чата ми с най-добрия ми приятел:

Аз: Ем, да! Много съм радостна напоследък. Харесва ми как се развиват нещата.
Той: Виждам и аз много се кефя, заради теб. Не знам за какво точно се радваш, ама важното е, че се радваш и така се радвам и аз, че се развива добре всичко... 


Искрено и лично ...
Боже, какво щях да правя без вас хора!
Спасявате ме от .. от толкова неща! Обичам ви !

И едно откровение, преди лека вечер ...
Мислех си, че днес ще се натъжа. Нали знаете? Защото е 14 февруари, всеки е с някой, другите ще пият. А аз вкъщи! Но не ми остана време да мисля за това, с толкова хора покрай мен, които обичам и които ме обичат .. просто не ми дадоха възможност. И ето за това е празника. Не за играчките и розите, а за любовта към всяка една малка част от живота ... 

Откровения

Напоследък пиша само за себе си.
А за утре, 14-ти февруари поръчах да ми купят роза и водка. Реших, че си падам малко самогъзник и предкалено много се глезя. За това и често не ми достигат парите.
Още съм решила, че няма да празнувам този празник. Общо взето е ден от седмицата, а и с никой не го свързвам вече. Поръчах си алкохол заради Трифон Зарезан, но не знам дали изобщо ще отворя бутилката. Изморена съм и имам нужда от повече почивка, не от чаша алкохол. А и на следващия ден ме чакат задължения.
Във връзка с темата няколко извадки от чата с моя приятелка:

Тя: Не си  добре.
Аз: Не съм добре от много време. Но днес съм ок, но не си пестя и думите. Нали знаеш, търся златната среда ..
Тя: Ако я намериш ще си перфектна.
Аз: Да, ама не е лесно.

Тя: Момчетата са боклуци.
Аз: Вече съм уведомена. Само по новините още не са го казали ...
Тя: Особено бившите..
Аз: Така е.

Тя: Утре е 14-ти. (като факт)
Аз: Е и?!
Тя: Щяхме да имаме годишнина.
Аз: Тогава се радвай, че си се отървала от него.
Тя: Донякъде си права.

Аз: Направих грешки.
Тя: Какви?
Аз: Целунах момче и му казах, че искам да сме само приятели.
Тя: Можеше и да е по-зле.

Тя: Вчера Той се бъгна нещо.
Аз: В смисъл?!
Тя: Коментира ми снимка, писа ми и ме покани на среща.
Аз: И ти?
Тя: Еми, съгласих се.


И в този ред ...
И ми казват, че животът започва на 20. За някои обаче така и не идва това време ..
Аз май ще трябва да почакам.
И после ще видим.

Аз: Извинявай, четох чата...
Тя: Кой?
Аз: Нашия.
Тя: И?
Аз: Извадих някой неща, ей сега ще ти покажа ..
Тя: ок.


10 години приятелство, а това е само от днес ..
и с по една дума се разбираме. и се чудя ако се върна още по-назад какво ще открия.
сигурно доста спомени

Нейния коментар по статията: 
Тя: Ау. Мега якото. И отстрани ние изглеждаме бъгнати.
Аз: Защо? На мен ми беше забавно..
Тя: Някакъв .. мм
Аз: Някакъв какъв?
Тя: Говорим мега странните неща.
Аз: Тогава някой път пак ще извадя ..

Професия 'Аз'

Понякога първото нещо, което правя, когато се прибера в нас е да седна на компютъра и да пиша, пиша, пиша ... Обаче после започва и ровичкането из нета и чатенето с приятели и напълно изгубвам нишката на мислите си. От няколко месеца чакам преломен момент, който да върне старото ми аз. Бях .. един вид в застой, от който се опитвах да изляза, а междувременно пишех. За теб, за мен, за разни незначителни неща. Такива работи общо взето.


И този ден най-накрая дойде! 


Тръпнех от вълнение, направих нещо диво, постъпих глупаво, държах се като дете, допуснах грешка. Всъщност не една. Измъкнах се с клише и казах, че искам да си останем приятели. Прикрих истината, не оспорих лъжата и в този род. Все грехове. Замълчах си, за които. И се почувствах добре. Казах каквото мисля, без да се интересувам от отговора, пратих няколко човека по дяволите, нахълтах в стая без позволение, отстоявах твърдо позицията си, изпратих далеч това, което не ми харесва. И се почувствах добре. Всъщност ето това беше старото ми аз. Диво, нахъсано, неконтролируемо. И исках да го извадя на показ, защото ми липсваше. Резултат: постигнат!

И вярно. Малко с главата на долу. Малко с лошо впечатление у хората, но мисля си, за тях ли живея или за себе си. Допускам грешки, но ако ги прескачам и се пазя от тях дали живея или просто съществувам. Живота преминава, неусетно. Докато се обърнеш и половината се е изнизал пред очите ти. А аз обичам грешките си, обичам да ги допускам и да ги поправям, също така. За това и не ми пука.

Странно е не това, че не ми пука, а причините. Разбрах защо винаги предпочитам да се върна към онова мое 'Аз'. 







Три основни причини. 


Първата е, че не исках да приличам на онова момиче в ъгъла, което изгаряше вътрешно, защото не можеше да откаже секс на приятеля си, само за да не се карат. Не искам някой мъж да контролира живота ми, да завися от него. Мразя да съм зависима! И защо трябва да ми пука какво мисли тя за мен? Тя е заклещена, притъпена, изгубена. С лошо мнение, защото вярва в лъжа, пусната по мой адрес, или просто, защото завижда колко съм независима. И двете причини са жалки. А тя още повече..


Втората е, че не искам да приличам и на онова момче или по-скоро вече мъж, който стоеше на масата и заедно с нас се кефеше на съвременната чалга музика. 25 години, 27, 30? Не са малко. Търсил сериозна приятелка. Скоро мислел да почва фитнес и да отказва цигарите. Искал да отиде на почивка. Канил се да си купи по-хубава кола. За миг изпитах угризения, че понякога си хабя времето в мързел. Замислих се на ум, той иска, той смята и възнамерява, но човече, за кога? На тези години вече трябва да градиш семейство и дом, а ти имаш стимулите на тийнейджър. Къде за Бога си се губил през последните няколко години?! Защо просто не си го направил .. не си вече млад. А аз имам младост, възможност, амбиции. Но имам и мързел. Заслужава ли си обаче, заради мързел да живеем в миналото си, и да продължаваме да се надяваме на чудо. Едва ли! Ако искаш промяна, ами постигни я ...


Третата е, че въпреки глупостите, които направих, които казах, останах себе си. Без да ми пука от околните особено. И защо ли трябва? Не искам да приличам на тези завистливите. Не искам да мисля като тях. А те се комплексират я за нещо дребно, я заради някой друг, и защо? Заради един живот, който няма да изживеят никога повече. Имаме един шанс. Един изстрел. И това е. Край.

Казаха ми още, че се отличавам. По мислене. По държание. Че лесно се приобщавам и отварям врати пред себе си, а после също толкова лесно сама си ги затварям. Попитаха ме и защо.
'Свободолюбието не е част от характера. То е начин на живот. И ако го искаш, трябва да си готов за жертви.' - отвърнах. 






И не забравяйте:
Правете малки неща, с много любов и ще постигнете ГОЛЯМА разлика.
Най-вече за себе си. Обичайте се! 
                                                                                 

П.П. Извинете ме за двусмислените изречения и грешки в правописа. Ако има такива. Дори и след третия прочит, още смятам, че сякаш не говоря на една и съща тема. Но така е, да пишеш на махмурлук... и това трябваше да опитам! :D 

Студено

Студено е. Навън. И на мен ми е студено. Вътре.
Душата ми бавничко замръзваше след като ти си тръгна.
Днес чух името ти. Каза го приятел. Настана мълчание. Навяха ме хиляди спомени.
Ако сега беше миналото, щях да стоя тук с теб, не с момичетата. Уви!
Но така също се чувствам добре, цяла съм, без теб.
Удовлетворена!

Най-накрая постигнах това, за което се борих с месеци.
Станах това, което се надявах, когато се обърнах и си тръгнах от теб
Независима, по-силна, по-уравновесена и по-себе си.
Колко съм щастлива само!
Щастлива да съм себе си, без задръжки, без да спестявам думи, без да съм перфектна.
И съм доволна, че постигнах толкова много неща,
за толкова кратко време.

Вече знам!
Не беше грешка времето прекарано с теб, не беше и грешка, че си тръгнах от теб.
Няма да плащам някой ден за  това.
Няма, защото беше правилния избор. За мен.
И за теб, превърна те в по-добър човек.
Доволна съм. Обичам те.
Но съм себе си.
Това исках.
Това молех.
Това имам.

Благодаря!

Разхвърляно.

Well ,, стори ми се странна вечер, а напоследък ми е доста трудно да мисля на ум. Как така?! Ами, като цяло, всичко ми е прекалено хаотично и освен ако не го подредя в таблици и редове, то скоро ще съм забравила 90% от това, което е трябвало да обмисля.
Малко е късно, малко съм още по-объркана, заради блога на едно момиче, но всичко в общи линии е наред. Трудно е, когато се намериш в нечии думи, сякаш те те познават по-добре от теб и се чудиш дали не си се загубил. И ако е така, къде трябва отново да се намериш?
Попитаха ме защо съм преминала към спокойствието, отговорих, че не знам, по-сигурно ми е. Но на ум си казах, че не е правилно да е така. Живота по правило е объркан, винаги съм смятала, че заради това е интересен. Факт е обаче, че ние сами си го объркваме. Като пишем на някои хора, като излизаме с тях, даваме надежди, понякога се влюбваме. А пък моят град е малък, всеки с всеки се познава и се получава ей така .. кофти ситуация. Но аз какво съм виновна, дадения човек ми харесва. Трябва ли да спра да се чувам с него, защото бил познат на старата ми любов?! Или пък заради хорските предрасъдъци, че не можел да обича? И аз преди не можех. Не можех и немски да говоря, но се научих. И в готвенето не бях добра, но положих старание и сега всички вкъщи обичат това, което приготвям. И в любовта е така. Малко старание, щипка внимание и доза любов и той ще се научи. Не е първия. И на други съм показвала как става. Мисля, че ме бива за учителка. Жалко, че няма училище по любов. Щях да съм първата записана за преподаване. Много неща мога да кажа, да покажа, изживяла съм ги, опитвала съм. А дали имам нужда и мен някой да ме научи да обичам, смятам, че вече няма нужда. Аз сама се научих. Раздавам на всеки по-малко, после почивка, трупам любов за следващия и пак отново изцяло се раздавам. И така всеки следващ прибирам в сърцето си, дарявам с обич, грижи и внимание. Дали някога ще се препълни? И няма да остане място за никого .. едва ли. Сърцето може да е малко, но любовта е безкрайна, следователно винаги ще има, винаги ще мога да помогна. Разбира се, когато съм в съствояние, защото не винаги и аз съм добре. Нали знаете, всеки има едни такива моменти, когато е тъжен, и аз понякога ги имам и се нуждая от прегръдка и мили думи. Но днес не е така, днес аз реших да ги раздавам. И така започна .. за това се чувствам добре, щом съм оползотворила деня си, карайки някой друг да се почувства щастлив. Щом съм спомогнала да върне част от надеждата си.
Казах ви, чувствам се хаотична. Нужни са ми много думи и редове, за да следвам смисъла. И сега, когато се оттегля пак ще се чувствам объркана. Няма нищо! Помогнала съм. Значи съм добре, има защо.

Час 2: Илюзия

За тези, които не са прочели първа част: Час 1: Меланхолия

-          Коя сте днес?

-          Илюзия.

-          Боядисали сте се?! Защо?

-          Защото имах нужда от промяна.

-          И това донесе ли ви я?

-          Не. Но ми донесе илюзията, че съм направила нещо, промяна.

-          И помогна ли ви?

-          За кое? Да го превъзмогна ли? Да забравя всичко? Не.

-          А как се чувствате?

-          Ужасно.

-          Защо? Обяснете ми.

-          Защото загърбих част от живота си, от себе си. И той беше причината. Не че нещо, но очаквах винаги да съм Ентусиазъм, Позитивизъм. Случи се точно обратното.

-          И как се чувствате от този факт?

-          Тъжна.

-          Днес говорите повече. Какво се промени?

-          Аз. Не ми се мълчи повече.

-          Какво ви доведе до това решение?

-          Животът ми. Той е мой и аз съм длъжна да се боря за него. Всеки е длъжен, за това ни е даден. Наш дълг е!

-          И защо си мислите, че вече не сте Ентусиазъм?

-          Това, че говоря, не означава, че съм. Щеше да означава и ако предприема нещо по въпроса.

-          Това защо не го направите?

-          Защото още съм тъжна, не ми е минало.

-          Продължавайте.

-          Очаквах, че като си тръгна от него ще успея да се открия. Да окрия себе си, но това беше само една илюзия. Поредната.

-          Какво смятахте, че ще се промени.

-          Аз. С него бях силна, но силна по лош начин. Исках да разбера, че мога да бъда и добра.

-          Значи той изваждаше на показ само лошото във вас?

-          Не. Аз го правих, за да му докажа нещо.

-          Какво по-точно?

-          По-скоро се опитвах да изпълня очакванията му.

-          Направихте ли го?

-          Да. Успях.

-          И как се почувствахте от този факт?

-          Един ден осъзнах, че съм изтощена. И разбита. Бях се изчерпала. Не можех да продължа ...  и си тръгнах.

-     Почувствахте ли се по-добре след това?

-          Как може да се почувства добре един празен човек?

-          Вие празна ли сте?

-          Напълно.

-          А обичахте ли го?

-          Повече от себе си.

-          От къде сте сигурна?

-          Защото, когато някой спомене думата ‘любов’, аз се сещам първо за него.

-          Миналия път ми казахте, че и той ви е обичал.

-          Така е. Не отричам.

-          И поради тази причина е станало време вие да си ходите.

-          И това потвърждавам.

-          Но така и не ми казахте защо не останахте?

-          Защото няма ‘ние’.

-          Казахте, че ви е страх.

-          Вярно е. Не обичам да съм зависима от никого.

-          За това избягахте от щастието си?

-          Обясних ви в началото. Търсех себе си.

-          А не мислите ли, че бяхте себе си, когато бяхте с него? И сега сте просто тъжна от факта, че го няма?

-          Не. Това е едно от най-правилните решения, които съм взимала някога. Независимо от последствията.

-          Че го оставите да си тръгне от живота си?

-          Да. Вече не е част от него.

-          И какво? Просто ще продължавате да създавате нови илюзии?

-          Не. Ще пострадам, ще ми мине. Ще продължа напред.

-          Не смятате ли, че така губите част от живота си, скърбейки за нещо, което вие сами сте пуснали на свобода?

-          В човешката природа е.

-          Явно сте напълно убедена в избора си.

-          Абсолютно.

-          Какво смятате да правите занапред?

-          Не знам. Да се променя, може би. Нали за това го оставих?

-          Тогава предприемете нещо, промяната няма да дойде сама. Не мислите ли?

-          Права сте. Наистина. Явно все пак от сеансите ви ще има полза.

-          Е, какво смятате да направите?

-          Трябва да тръгвам.

-          Но до края на часа има още доста време.

-          Знам, но животът ми няма да ме чака.

-          И ще тръгнете просто така.

-          Да. Вече знам какво ще направя.

-          Кажете ми.

-          Ще поема контрола в свои ръце. Всеки знае какво да направи, още щом отвори очи от сън, при всяко вдишване. Просто всеки също така го е страх от провал, от необичане.

-          А вас вече не ви е страх, така ли?

-          О, напротив. Страх ме. Но това не бива да ни спира, нали?

-          Права сте.

-          Така е. И вие трябва да направите същото. Кажете му го, какво ще изгубите?

-          Да кажа какво на кого?

-          Това, което чувствате, всичко. Напишете му го. Доброто, лошото, едва ли ще промени повече нещата.. животът е прекалено кратък.

-          Но ..

-          Не ми казвайте, че и вас ви е страх?

-          Не, но ..

-          В живота няма ‘но’. Има тук и сега. После може да е късно. Казах ви, тръгвам!

-          А вие какво ще правите?

-          Ще ви кажа следващия път, когато разбера.

-          Значи не знаете къде отивате сега?

-          Не, но ще намеря отговора. Благодаря ви.

-          Няма защо.

-          И вслушайте се в собствените си съвети, казват за вас много повече, от колкото си мислите. Може би крият вътрешни ви желания. Не мислите ли?

-          Да, но .. чакайте! - но тя вече беше затворила вратата от външната й страна ...